19 години...От 19 години знам това място...Роденсъм в този град и абсолютно всяка година съм минавал през това кътче,но днес беше различно...Водните колела в езерото бяха завързани,водата беше гладка и спокойна като лед...Само патките оставяха красиви следи в нея,докато гонеха разни насекоми...Беше топло,за този сезон, тихо, спокойно, чуваха се звуците,които издаваха жабите,птиците,щурци и тиха ретро музика идваща от барчето над езерото...Седях с приятел на една от пейките...Гледах целия този Рай и не можех да осъзная,как така досега не съм забелязал цялата тази картина...Защо онези моменти не те доведох тук,ами стояхме в онези шумни заведения... Защо когато намерих,място където можем да бъдем истински щастливи макар и за един миг,тебе те няма...Стоях и си задавах всичките тези въпроси...Влюбих се в нея преди месеци,днес се влюбих в природата,във всичко което ме заобикаля...Как е възможно,защо Съдбата е така жестока...Затворих очи и вдишах аромата на цъфналите дървета и храсти...Усетих полъха на топлия южен вятър, който ми напомни на лятото,в което се запознахме...Усетих тишината и спокойствието,трепета,какт о в онази лятна нощ,когато заспах за първи път в прегръдките й...Отворих очи,погледнах реалността и си казах:"Защо са тези спомени,защо е тази любов,след като от всичкото това само боли...Та тя дори не знае,че в мене гори този огън...Не знае,че все още я обичам,че за миг не съм спрял да мисля за нея..."
Всъщност се запознахме лятото...Не беше от моя град...Стана така,че се влюбих,нещатата се разрастнаха в нещо наистина силно и голямо... Лятото свърши и тя замина...Чувахме се постоянно...Докато нещата не се объркаха дотолкова,че да й кажа да не ме търси повече... Реших се и намерих името й в телефонния си указател...Знаех,че поемам голям риск,защото не знаех какво ще стане...А само,че каквото и да е то при всяко положение ще ме заболи...Натиснах зелената слушалка... Вгледах се в нежните светлинини,които се смисваха и получилите се нюанси минаваха през клоните на зелените дървета...Усетих как очите ми се насълзяват,започнаха да парят,корема се сви,кожата настръхна...Сигналът,който чух бе същия,който чувах винаги,когато тя говореше с приятеля си...Даваше "Заето"..."Ех...Съдба...!" си казах и погледнах приятеля ми,който стоеше далече на пейката,но наведе глава безпомощно,пред гледката на разочарованието ми...Но шанс... Набрах другия й номер..."Ако съдбата реши сега ще отговори!"Знам,че може да е водила,важен разговор и не може да го прекрати,или че не може да говори по два,но не е ли съдба,че и на втория номер не отговори...Боли...Месец и няколко дена не съм чувал гласа й,освен на записа,който тя ми прати и в който казва колко ме обича...И сега съдбата реши да не го чуя...
Дали някога ще отидеш там....Дали днес,утре,след месец или години...Дали с нови или стари приятели...Дали с деца или сама...Дали ще усетиш това което ти оставих тази вечер на това Райско кътче...
Може би ако бях сам в този момент,щях да седна на мостчето над водата и щях да осъмна на него...Щях да потъна в нощния мрак, звуковете на природата щяха да заглушат мислите ми,вятърът щеше да отнесе сълзите ми в езерото...Водата щеше да стане горчива... Горчива като живота,горчива,като съдбата...Но и малко сладка...Като любовта...
Обичам те мила...Обичам те...