Ооо, аз претръпнах и вече хич не съм ангелче (а бях до едно време крайно разбираща и добричка). Въпреки че чак до такива изказвания с приятеля ми не сме стигнали, имаше момент от връзката ни, когато той все нещо нямаше, не можеше, не искаше - "Няма да се държа като влюбен ученик, няма това, няма онова...това съм преживял, онова съм преживял...такъв съм, онакъв съм. " Разбирах, разбирах - накрая изпуших. Имахме период на няколко скандала, сцени, рев от моя страна, сърдене...

Сега и двамата правим компромиси, той е мил, сладък, любвеобвилен - но пък аз не мога да забравя, че ме е карал да се чувствам така, сякаш не заслужавам да ме обича с цялото си сърце и енергия (така, както съм го обичала аз). И изобщо не съм склонна на такова разбиране и компромиси, както преди - бързо ми кипва. А сега той далеч по-малко го заслужава и понякога не съм права. А можеше по-навреме да ме чуе какво му говоря и до ден днешен да се възползва от добродушния ми характер... (Мъжете просто не слушат - решават, че това, което половинката им казва не ги засяга и тя си пили там нещо...защо да бъде лесно, като може да е трудно )

И въпреки че казваш да не те съветваме да говориш с него, аз не знам какво друго да те посъветвам. Аз лично не мога да си мълча - имам огромна уста и когато нещо ме мъчи рано или късно трябва да го кажа. И го повтарям, докато не бъда разбрана. Или докато не ми омръзне и не си отида (слава богу, надявам се това никога да не се случи). Нещата трябва да се казват - той ти казва "точка"...кажи му и ти "точка" - теб това положение не те устройва, не си щастлива. Не се разделяй с него, естествено, просто прехвърли топката в неговите ръце - той да те търси, когато има желание и нужда. Не звъни известно време, вдигни ръце за малко от всичко. Мъжете не са чаааак толкова глупави, ще се усети по някое време, че е преминал чертата.