Йо, ето един брой. Отделно по-надолу в страницата го има "Три", да не го поуствам пак, ако не сте го чели ;р
-----------------------
Стаята

Стаята беше тъмна. Мрачните завеси не бяха отстъпвали никога от нея, погълнали я в хищната си, страстна прегръдка. Светлина нямаше тук, параметърът „радост” и „позитивна емоция” клонеше към константа 0. Но въпреки това беше уютно. Ако човек беше от тези, които са способни да живеят само с негативизма в себе си, това щеше да е перфектният дом за тях. Стига наистина да съществуваха такива, естествено.
Съществото тихо стана от прогнилия стол, на който бе седяло с часове. Пълна изолация, усамотение. Поредния миг, поредния ден, пореден месец, коя ли вече година поред. Не че имаше значение. Не че някога всъщност бе имало значение. Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, ала за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на разум. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.
Изпопадалите нокти се впиха в съсухрената, вече полумъртва плът. Жестът трябваше да изразява болка, онази болка, която идваше всяка вечер според светоусещането на несретното създание. Пръстите опитаха да се впият в меката кожа, ала не успяха. Нямаха сили, нямаха и острота ноктите им. Имаше белези и рани, и едно изтормозено съзнание. Празната обвивка изскимтя, а после нададе жалък опит за рев, който излезе като бавно, флегматично мучене. За толкова имаше сили, толкова и правеше.
Обречеността никога не е хубава спътница в живота. Особено като си затворен с нея в една стая сякаш за векове. През тялото минаха гърчове, пергаментът се изпъна и вените се издуха повече, отколкото бе възможно за нормално човешко същество. Надежда за смърт се появи отново, ала изгасна толкова бързо, колкото и бе изгряла. Бе блъскало главата си в кухите стени на пространствения тъмен квадрат, което бе загадъчната му стая. Ефектът беше, че получи отоци, мозъчни кръвоизливи, от които обаче не успя да умре. Сякаш нещо го държеше живо, за да бъдат съзнанието му, психиката, физиката му, всяка негова фибричка изтормозени. Изход нямаше от спиралата на болка и лудост, в която живееше. Но сякаш безмозъчно, останало без разсъдък, клетото създание отново повтори този едва ли не ритуал, който, надяваше се то, щеше все някога да го убие, да му донесе желаното пренасяне и пробиване извън тъмните завеси. Главата се блъсна с глух звук в стени от катраненочерен гранит, стига да беше гранит материала. Връщане назад. Отново сблъсък на плът със студенината. Още едно връщане. Миговете се проточиха, а тихите удари продължаваха ли, продължаваха...
След първата мозъчна язва нямаше значение. Преди беше пълноценен човек. Имаше любов, имаше и тъга, естествено. От онези, които балансират нещата, знаят кога да са тъжни, ала и кога да са усмихнати и да поемат с цели шепи от извора на съществуването. Преди...когато светът бе Свят, а не тази стая за мъчения без нито един уред, ужасяваща само с наличността си. Спомените за тогава го побъркваха, червеите на копнежа разкопаваха отново онова гробище в мозъка му, което бе създадено отдавна. Прекосяваха почвата, побъркваха го, караха го да се гърчи, да пищи, да дере плът с безжизнени нокти, да пълзи в болка и отчаяние. Тези жестоки червеи...
Главата увисна безпомощно, цялата в онези познати кръвоизливи. Омаломощено, съществото се срина на пода. Черните завеси го гледаха отчуждено, жестоко, ала и някак като познат, отдавна приет сред тях приятел. Малка, мътна заради нечистоплътността на създанието сълза се отрони от едното белезникаво, загубило искрата си око.
И локвата, подхранвана от сълзи всеки ден и от влагата в стаята, се увеличи с още съвсем мъничко.
Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.