Виж това:

НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ПОЕМА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО И ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ЧОВЕШКОТО

Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап¬царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ¬дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”.
Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека:
-Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст¬вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано.
На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя:

Но във затвора попаднал на хора
и станал

човек.
Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли¬рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален:
Не стига ти хлеба,

залитнеш
от мъка
Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността:
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен.
Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после
заспивал
усмихнат...
Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот
Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите:
„...Животът ще дойде по-хубав
от песен, по-хубав от пролетен ден... ”
Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж¬да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек.
Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно.
Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”)
В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми¬ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из¬разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора:
Как мисли ш, читателю, ти?
Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата.
Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”.
Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.




ВАПЦАРОВАТА ВЪЗХВАЛА НА ЧОВЕЧНОСТТА
Н.Й.ВАПЦАРОВ - " ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА "

Поезията на Вапцаров е поезия на променящия се живот, на развиващото се човешко съзнание. Вапцаровият лирически герой неотклонно търси истината за смисъла на собственото си съществуване, за законите и принципите, по които е изграден екзистенциалния ред, за възможностите, в рамките на които те биха могли да се променят. В неизменното си обвързване с хората и същевременно в разграничаването си от така устроения свят, този герой твърде често достига до болезнените констатации за драматичната си жертвена участ, за опустошената си човешка душевност, за трагичната си социална обреченост. Но заедно с това той никога не се отказва да брани жизнената си вяра, че възходящото развитие на човечеството е доказана вековна традиция и тенденция.
Със завладяваща сила и дори нагледност ни докосват проблемите за трагичното и оптимизма, за новия хуманизъм и старите представи за човека в стихотворението "Песен за човека". Вапцаровата възхвала на човечността е синтезирана от висотата на една нравствена и житейска ситуация. това е ситуацията преди смъртта на човека, преди екзекуцията. Едно ново познание за света и човека, неизкоренимата човешка увереност в могъществото над света, нравствена конкретизация на бъдещия нов ред.Параметрите на бъдещия свят се очертават във вярата, че "животът ще дойде по-хубав от песен,/ по-хубав от пролетен ден."
Вапцаровият лирически герой има съзнание за историческата значимост на своето време. Но най-важен от всичко е човекът. Битката за спасяването на човека и битката на човека в името на един по-добър и справедлив свят са основни тематични центрове в стихотворението, които представят авторовата възхвала на човечността. Посланието на поета в "Песен за човека " търси личността. А това означава проникване в съкровения свят на ближния, преживяване на неговата драма като своя. Духовната сила на лирическия Аз е изградена от библейската триада надежда, вяра и любов.
Стихотворението е изградено като полемика и започва със спор за човека - спор между две взаимоизключващи се философии, в който всяка от спорещите страни има своите житейски доказателства. Това е спор между миналото и настоящето, заредено с борба, което по естествен начин ще отрече миналото в името на друг идеал за човека. Двамата опоненти представят две различни позиции за смисъла и ценността на човека. Дамата разказва за жестокостта на престъпника, който погубва своя брат и после лицемерно отива на черква. Със своя разказ тя подчертава инстинктивните начала у човека и така заличава ценността на неговия живот.
Вторият разказ обхваща по-голямата част от текста на произведението и проследява как от носител на злото "злодеят злосторен" става човек. В поетическото мислене на Вапцаров понятието "човек" означава висока ценност. Възстановява се образът на човека, доказано е как от състояние на инстинктивност човекът достига до просветление, тъй като вече разбира смисъла не само на собствения си живот, а и на живота въобще.Преосмисляйки собственото си престъпно деяние, героят от "Песен за човека" прониква в неговите социални основания, в обективната му обвързаност с бремето на тежката "човешка, жестока, безока съдба":
Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
В тези стихове звучи обобщението за мотивите на човешкото поведение.Личността е многопосочна и създава една нова представа за "човека на новото време". По този въпрос Вапцаров прибягва до диалогичност в творбата, за да утвърди своята теза. На преден план е изведена неумолимата логика на живота, който веднъж довежда лирическия персонаж до престъпление, но в следващия момент му дава възможност да стане човек. Преоценката на битието и прозрението, че е стъпил "на гнило", осъзнаването на престъплението вместо да доведат до душевен потрес, преминават в увереност, че "по-иначе може".
Осмислянето на истината за пагубния облик на света, за неговите безмилостни закони довеждат героя до обобщение:"Ех, лошо, ех лошо светът е устроен."Но това обобщение не е примиренческа констатация за действителността. Веднага след него, чрез средствата на антитезното отричане, като премислена и осъзната увереност властно се налага тезата за възможно изменение и обновление. "А може, по-иначе може" - като че ли от глъбините на наранената човешка душа се отронва възкликът. В него се съдържа и надеждата, и упованието, и потребността не само от социална, но и от нравствена, духовно-личностна равносметка.
Могло е да бъде и друго, но животът е наложил именно това - човекът да стане престъпник. Въпреки този факт той не се е превърнал в звяр, защото не само е осъзнал извършеното престъпление, но е готов дъ поеме отговорност за него, без страх и разкаяние. Той вярва и знае, че е човек, затова запява "своята песен", човешката си песен за живота, даже под зловещата сянка на бесилото. Това не е романтико-героичен мотив, а израз на човешката способност сам да понесе отговорност за онова, което е извършил. Така се определят двете основни начала в личността - вяра и дълг.
Представата за "другото" лице на живота, за потенциалната втора същност на света определя процеса на съзнателния стремеж на човека към промяна и трансформация. Категорични и неоспорими са констттттатациите на Вапцаровия герой за суровия и враждебен лик на реалността, за смазващата същност на ежедневието. В същото време непоколебима и устойчива е вярата му в преобразяването на света :
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял...
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали :"Браво, човек!"
Преминал през мъката и страданието, болката и обидата, в собстваните си равносметки за безмилостния живот, героят достига до прозрението за потребността от съпротивителна реакция, от опълчване и борба срещу житейската несправедливост. Тази Вапцарова творба възпява вярата, че човешката участ е в негови собствени ръце :
Какъв ти тук ужас?!-
Той пеел човека.-
Това е прекрасно, нали ?
Усмивката и песенат са символи на великата човешка способност да се надмогват трагичните обстоятелства. Пред тази сила и възвишеност мракът позорно побягва, а звездите поздравяват родения отново човек, възпяват рождеството човешко.
Стихотворението може да се възприеме и като разказ за раждането на една песен - символ на прераждането на човека. Оптимизмът кара Вапцаров да мисли, че за промяна към добро никога не е късно. Дори в преброените часове преди смъртта. Осъденият осъзнава ужаса на предишвния си живот. Гладът и алчността са го накарали да убие. След агонията на страха пред смъртта идва смирението - единствено възможният жест на разкаялия се, на позналия вътрешно просветление. Възкръсването на духовната личност е истинската победа над злото. Изчезнал е истрахът от смъртта. Капризната дама не прозира посланията на разказа. Тя вижда само ужаса от екзекуцията, но не разбира, че смъртта на човека понякога е негово морално тържество. Страшното е станало прекрасно.
След мъчителния размисъл за тежката човешка съдба се ражда като светъл лъч съзнанието, че животът не свършва със смъртта на един човек. Идеята за живота "по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден" е безсмъртна. Извършило се е нещо велико - родил се е нов герой. Участта на осъдения е повод за съпричастие към съдбата на човека в лошо устроения свят.
от спокойния наглед разказ за едно от многото престъпления се преминава към спор и защита на човека, за да се стигне до химна и песента за човека, до неудържимата гордост и възхищение от пределното му извисяване. Те се изливат в кратко възклицание:"Браво, човек!". Веднага следва връщане към началото, защото продължението не е толкова важно, най-важното е постигнатото.Съотнасянето на човешкия подвиг с природата, с най-възвишеното и недостижимото в нея - звездите - е най- силното утвърждаване на героичното у човека.
С усмивка и песен, с отправен към небесата и звездите взор посреща своя гибелен край героят от "Песен за човека". И в тази песен, в това овладяно и хладнокръвно приемане на обективните неизбежности се оглежда цялото богатство, цялата широта и мъдрост на човешката духовна същност, на изстраданите проникновения, с които човекът на Вапцаров, възмъжал и съзрял в суровата "разпра" с живмота, брани и отстоява човешките си мечти, пази и съхранява вярата си в постижимостта на светлото и хуманно начало.Вапцаровата възхвала на човечността намира прекрасен израз в запятата песен - от нея започва творческото преобразяване не само на човека , но и на битието. Песента надмогва смъртта, защото тя остава като символ на побеждаващия живот.Човекът не само е разбрал как се живее, но и как се побеждава страха от смъртта.