Дано помогнат и тези :

Повестта ‘‘Крадецът на праскови’’ разкрива уменията на Емилиян Станев да създава колоритни женски образи , изразяващи ярко, но ненатрапчиво женската красота . Това той постига в една от най-хубавите си творби .
Свободата и щастието са две от най-важните ценности в живота на човек . Срещу тях застават закостенелите разбирания на патриархалния свят от 19 век . Чрез образите на Елисавета и Иво писателят ни прави свидетели на омразата , която цари наоколо . За младите хора няма да бъде лесно да се борят за своята любов ,но поривът за щастие ги кара да не губят силите си . Те изпитват нуждата да бъдат щастливи и свободни , но от другата страна са отговорностите към семейството и обществото . Въпреки това невъзможната любов побеждава .
Повестта ‘’Крадецът на праскови’’ пресъздава атмосферата в дома на Елисавета и полковника. Тя е спокойна , лишена от обрати . В нея всичко се случва по реда си . Авторът използва предимно описания на обстановката и персонажите .
Главната героиня има не лека съдба -нейното семейство е обедняло и то я подтиква да загърби любовта , за да търси мъж , с когото да сключи брак по сметка . Елисавета бързо намразва съпруга си , защото между тях няма чувства : ’’той беше виновникът за пропиления й живот ’’. Младата учителка не може да се раздели с полковника , защото не е възпитана по този начин . Тя от малка е научена на ‘’тогавашния непреклонен , прост и жесток морал’’.Двамата нямат общи теми на разговор . Това най-ярко проличава при мнението им за пленниците . Елисавета мисли, че те са хора като останалите , но старият полковник не се трогва от думите й, ’’смятаийки ги за даскалски приказки’’ . Брачният съюз между двамата не дава своите плодове, защото тя е бездетна . Една от най-важните страни на брака не е спазена , а като прибавим към това и липсата на диалог и разбирателсво между двамата съпрузи , то техният живот се обезмисля непрекъснато . Героинята таи дълбоко в душата си чувство на отчаяние и малоценност. В часовете на самота , които тя прекарва всеки ден я връхлита любовта на Иво . За нея това е нещо излючително различно . До този момент младата учителка не се е радвала на живота като сега . Но това е най-трудният период от нейния живот . Тя не може да остави съпруга си и да се впусне в предизвикателствата на любовта . Героинята започва да се терзае : ‘’душата й бе разделена на две същества , едното –примирената , угнетената жена , чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга , и другото- непознатото досега , вярващо , любящо и ликуващо същество , което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо ’’ . Тя се превръша в робиня , защото се страхува от предразсъдъците на обществото . Но това я погубва бавно -духовно и физически . В началото тя е ‘’…красива жена , преминала първата си младост’’ , а в края ‘’в големите й очи се долавяше нещо замислено , което придаваше на погледа й студен израз , какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени ‘’.
Елисавета е станала пленница на скуката и еднообразието , но ‘’неочаквано тя чу , че скритият в чучелото звънец издрънча ‘’. Този звънец е толкова дълго чакан от героинята . Душата й ще бъде озарена от голямата любов , която очаква така нетърпеливо . Иво Обретенович сбъдва мечтата на красивата Елисавета . Той откъсва ‘’забранения плод’’ и го подарява на учителката .
Военнопленникът попада в плен на красотата и очарованието на тази жена . За двамата любовта има различни измерения . За Елисавета тя е средство да изгони старостта , а за Иво е начин по-лесно да приеме действителността . Всяка тяхна среща е съпроводена от желанието мигът любов да бъде вечен . Но това не е толкова лесно . Младите хора трябва да се борят за своята любов . Липата крие влюбените . В образа на дървото откриваме както щастливи моменти , така и носталгия по отминалите дни . Липата е свидетел на всяка ласка между влюбените , но в нея героинята ‘’виждаше някогашната Елисавета с нейната пропиляна младост…’’ . Влюбената жена придобива сила и смелост . Тя е готова да полети , защото е свободна да почувства любовта . Дори и слугинята забелязва промяната й : ‘’Човек се подмладява , когато душата му е свободна ‘’.Тя често си задава въпроси – редно ли е и каква цена ще трябва да заплати за тази лудост . В един малък град като Велико Търново Елисавета се раличава много от останалите . Иво е другият пример за различие . Той не загубва куража си да оцелее в пленничеството . Младият човек се влюбва в жената на най-строгия си мъчител . Любовта му с Елисавета го променя . За него тя е спасение : ‘’леко понасям всичко , когато мисля за вас …’’ .
За героите любовта е изживяна като полет към щастието и изпитанието . Това магично чувство кара Иво да посети вилата във фаталната нощ , когато намира смъртта си . Младите не са имали правото да изберат свободата и щастието през живота си , затова героинята решава да го последва в смъртта .
За Елисавета пленникът е много по-различен от всички останали . Само Иво е способен на такава дързост . Той ще й даде цялата онази топлота , която й е липсвала през всичките онези години , прекарани с полковника . Така младите хора извървяват пътя към щастието и свободата .
За кратко време красивата учителка Елисавета и сръбският пленник Иво Обретенович надмогват заобикалящия ги ужас и заплащат с живота си .На преден план изпъкват поривите за любов , благородство , право на свободен избор . Затова се борят главните герои , те искат свобода , за да бъдат щастливи . Това много трудно би се случило . Една чиста и истинска любов не може да победи предразсъдъците и остарелите разбирания на хората от 19 век .
С повестта ‘’Крадецът на праскови ‘’ Емилян Станев постига един от върховете в творчеството си . С помощта на творбата си авторът пресъздава идеята ,че само истинската любов може да надмогне дори смъртта .


"Крадецът на праскови"- Емилиян Станев

Едно от най-големите постижения на съвременната българска литература - "Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилян Станев в България и чужбина. Писана в следвоенните години на страдание и смърт, тя разказва за събития от Първата и Втората световна война. А в човешкия живот най-страшното нарушение на реда е войната. Тя е социално-нравствено зло и изпитание на универсалните човешки ценности. Описана е една любов, родила се по време на война – история на едно “странно” влюбване. Полковнишката съпруга обиква един от врага, открива любимия, човека, в лицето на чуждия.
От гледна точка на “войната” това е недопустимо, предателство, слабост, враждебно и недостойно отношение. От гледна точка на човека, на човещината, тази любов е естествена, нормална в аспекта на уважението към ближния, на приемането на “другия” извън табутата на социалните и политически ограничения.
Елисавета “поглежда” на пленения като на човек – страдащ, уязвим – а не като на враг. В нея първо заговаря човечността, а после се заражда и чувството на обич и привързаност. Така любовта се изявява като проявление на “човешкото” у героинята, на нейната чувствителност, ранимост и богатството на нейната душа.
“ЗАщо да не бъдем по-човечни?” – сякаш това “пита” творбата, описвайки драмата на “човечната” любов, преодоляла границите на неразбирането, отчуждението, предразсъдъците и егоизма, границите на войната.
“Обичай ближния си”. Това е истина, изречена от християнските мислители, за да облагородят човека, за да влеят у него вярата в човечността. Повестта на Ем. Станев утвърждава същата философия, макар и не така назидателно, открито, но през призмата на изживяната болка, на споделената и изстрадана истина за човека, прошката и любовта.
Повестта е проектирана на фона на войната, разрухата, страданието и смъртта. Световете на миналото и настоящето, на Първата и Втората светоена война се оказват сходни по много белези: мизерия, болести, озлобление... Усещането за повторяемост буди чувството на страх и неспокойствие. Хората започват да се примиряват и да свикват с епидемиите ,мизериите, гладът и смъртта. За тях те стават ежедневие ,а бъдещето престава да съществува: "Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото" - казва писателят, илюстрирайки трагичната му повторяемост.
Постепенно Емилиян Станев представя войната и като основен рушител на красотата и порядъка в живота на човек. Пленниците, изкупващи жаждата за власт на своите военачалници, са показани като освирепели, диви, изгладнели животни, които са загубили човешкото у себе си. Те са обезличени , депресирани и деперсонализира ни от войната. В детските спомени на разказвача те присъстват като "пъстро стадо от хора, което миришеше на пикоч". Единственото , което напомня че те са живи същества, е първичният им инстинкт да задоволяват глада си: "...тия полуживи хора се сбиха край гроздето и...запълзяха на четири, прилични на полудели от глад мамимуни..." По този начин Ем. Станев ни убеждава, че в резултат на войната у човек може да закърнее най -ценното - разума и свободата, търпимостта и отговорността, любовта и привързаността.
Осакатеното тяло на полковника е своебразен символ на мрачното време на войната. Неговият образ е и смешен, и жалъл с изкуственото си достолепие, и трагичен в своята обреченост. Застаряващият офицер предизвиква страх, изразен чрез детайл от неговата външност: "Тоя албатрос придаваше на главата му израз на рис." Той е хищник и едновременнто с това жертва на своето хищничество и на времето, което го е създало. Полковникът е душевно сломен и все по-животиска става омразата му към сръбските военопленници. А в озлоблението си отмъщава на невинни хора. Родолюбив,честе н и почтен, но въпреки това надменен, той носи всичко негативно, което войната изгражда у него и хората. Човек научил се да мрази, за него пленниците са презрени същества, незаслужаващи да живеят. Отношението му към тях се определя от възникналата националнополит ическа омраза, която войната изисква от хората, за да съществува. Чрез образа на полковника е внушено, че тя заплашва всчкакви нравствени идеали и ценности.
Командирът сполучливо си е избрал за ординарец войник, спосообен сляпо да се подчинява на заповедите и капризите му. Спазвайки безпрекословно наредбата да стреля по всеки непознат без предупреждение, той става прекия извършител на убийството. Войната обезличава хората и за тях остават важни само функциите им в обществото. Тя потъпква универсалните човешки добродетели.
Един от основните конфликти в повестта е между войната, която поражда омраза, предразсъдъци, хаос, и любовта, хармонизираща света. Градът и колибата стават символи на нарушения естествен порядък в живота и душата на хората, на болестите, безредието, страданието и обществените нагласи. Та са миналото на Елисавета, което и носи нещастие и и напомня за скучние и сприхав полковник.Затов а тя се опитва да избяга и да се освободи от неговите обкови.След като се влюбва в Иво, започвада се радва на живота си, да живее пълноцено: "Само колибата, нейният дом, не бе докосната от възраждащата и обновяваща сила. Тя изглеждаше още по-мрачна, някак отминала ,досадна и стара, като напуснат затвор." Антипод на това тъмно място, което отразява предишната и същност, предишния и живот на ограничения и предразсъдъци, е лозето. То се свързва с хармонията и обществения ред в природата. Времето прекарано в градината е като едно своебразно бягство от хаоса на войната, която унищожава красотата и човешките ценности.
Фаталната развръзка на личната драма - грозното убийство на сръбския пленник Иво и самоубийството на Елисавета, съвпада с националната катастрофа и със зловещия край на войната. Устремени към духовно извисяване в красива хармония, двамата влюбени стават жертви на болното време. Те са осъдени да загинат в зловещите абсурди на битието - сякаш, за да изкупят трагичната вина на нацията. Въвлеченото във войната общество уива двамата влюбени и със смъртта си те обезсмъртяват най-великото човешко чувство - любовта. Финалното внушение на творбата вдъхва оптимизъм, защото само тя може да разруши изпречилите им се прегради по пътя към щастието. Невъзможната любов побеждава войната и омразата.
В повестта 'Краецът на праскови" темата за войната и придава общочовешки облик ,тъй какато темата за любовта. Отричайки военните сблъсъци като изпитания и рушители на универсалните човешки ценности, тя призовава за по-мирен свят, изпълнен с човечност и любов.