Просто разказ за една любов.преодоляла преградите на смъртта


Тъмнина.Мрак.В ранните часове на утринта светът вече се разбуждаше,за да започне живота си отново.Първите слънчеви лъчи правеха опити да си пробият път през облаците,но в гъстата гора бе още много тъмно.Дърветата простираха короните си високо над земята,за да могат да поемат животворната светлина на Слънцето.Игличките,които застилаха корените на дърветата бяха кафеви,полу изгнили,покриващи миналогодишните.Те бяха като килим,мек и прекрасен – красив по свой си начин.
Едно момиче стоеше облегнато на кухо дърво,обвито почти изцяло от бръшлян и мъх.Тя не можеше да се наслади на природната красота,сърцето и мслите му бях много,много далеч от това място,където бе телом.Взорът му,който издаваше безразличието към всичко заобикалящо го,правеха да изглежда,сякаш то се сливаше с дърветата,тревата и дори килима от иглички.Сякаш то беше част от тази гора,сякаш винаги е било там,както дърветата са там и не могат да се изкоренят без да се забележи промяна.
Момичето бе леко мургаво,с дълги,с цвят на узрели жита,коси.Очите й бяха сини,като най-чистото планинско езеро,в което Слънцето се оглежда сутрин,сега бяха като разфокусирани.Устните,сяка ш създадени в най-разкошната розова пъпка,сега бяха свити и показваха абсолютно безразличие.Цялото му същество показваше пълна незаинтересованост от нищо.Тя сякаш водеше мисловна борба със себе си.
‘’Защо на мен,Господи – мислеше си тя – Защо на мен??Защо трябва точно аз да страдам,защо??’’
Тя се свлече до дървото,като прокарваше пръсти по кората и оставяше малки съчки и иглички да се забиват болезнено под ноктите й.
‘’Защо трябваше точно той да умре? – задаваше наум въпросите си тя. – Да ме остави,как можа да ми причиниш това,Господи??Та аз не мога и не искам да живея без него!Искам да умра!...’’
Легна по корем на земята и затвори очи.Остави прекрасните й коси да се разрошат и да се покрият с пръст.Не й пукаше за нищо в момента.Сърцето й се свиваше,като звезда,преди да умре.Душата й плачеше с кървави сълзи.Болката беше толкова силна,че тя дори не можеше да я покаже в плач,да се утеши със няколко солени сълзи,виждаше й се безмислено и невъзможно.Почна да диша бавно,сякаш осъзнаваше,че поема последните си глътки животворен кислород...Но това не й причиняваше нито мъка,нито страх от неизвестността.Защото знаеше,че където й да отиде,щеше бъде с него,любовта на живота си.Беше готова да се изправи пред всичко,да преживее и най-голямата болка,стига да беше сигурна,че щеше да е с него до край.Сърцата им биеха заедно,в едно,и не можеха да бъдат разделяни.Бяха като едно цяло.
Тя се усмихна,сякаш виждаше вече образа на своя любим,който й се усмихваше и сякаш я приканваше по-бързо да дойде при него,за да бъдат заедно във Вечността.Пое последната си глътка въздух,вече бе напълно готова за това,което я очакваше от другата страна на живота..Един палав слънчев лъч се прокрадна между клоните на дърветата й освети за миг лицето й на която беше застиналата предсмъртна усмивка.Духът й вече бе отлетял от тялото под формата на невидима за смъртните пеперуда,преминал границата на този свят...

------------------------------------------------
След време на същото място,където това момиче изпусна последния си дъх,поникна туфа теменужки.Синьо-зеленият им цвят напомняше за очите й,които сякаш,при лекия повей на вятъра,още играеха върху усмихнатото й лице...