"Песен за човека"

[DaDDy]

Песента като поетичен образ на човешкото у човека в стихотворението "Песен за човека"

ЛИС ми трябва спешну за класната плс някой да ми помогне !

[sexa_na_kompleksa]

Виж това:

НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ПОЕМА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО И ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ЧОВЕШКОТО

Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап¬царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ¬дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”.
Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека:
-Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст¬вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано.
На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя:

Но във затвора попаднал на хора
и станал

човек.
Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли¬рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален:
Не стига ти хлеба,

залитнеш
от мъка
Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността:
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен.
Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после
заспивал
усмихнат...
Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот
Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите:
„...Животът ще дойде по-хубав
от песен, по-хубав от пролетен ден... ”
Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж¬да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек.
Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно.
Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”)
В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми¬ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из¬разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора:
Как мисли ш, читателю, ти?
Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата.
Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”.
Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.






ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”

Вапцаровата поезия оста¬ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор¬бите, посветени изцяло на човешката лич¬ност. Между тях се откроява „Песен за чо¬века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява¬щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто¬ятелствата, които често подлагат на изпита¬ния универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли¬рически гласа. Това са гласовете на двама¬та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но¬вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен¬ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго¬вор или ясна формула за човешката стой¬ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца¬ровата поезия е вярата в бъдещето на ху¬манното начало като извечна, универсал¬на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни¬ят спор между светлината и мрака. Човеш¬кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра¬зява позицията на единия лирически гово¬рител - дамата. Другият опонент обаче вяр¬ва в човека и изключителните му възмож¬ности да промени себе си при благотвор¬но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „зат¬вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое¬тична стратегия -да открива оптимистич¬ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве¬но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис¬лянето на извършеното деяние и причини¬те, довели до него. Социалният им харак¬тер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с дей¬ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духов¬ните стойности на човешкия живот. Погле¬дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из¬висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве¬че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „зло¬дея злосторен” е пътят от злото към добро¬то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без¬дните на греха и нравственото падение, ко¬ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво¬ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове¬но.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару¬шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин¬стинктите си, като става подвластно на тъм¬ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ¬ва съграждането на човека на новото вре¬ме. Възможността отново да бъде истин¬ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис¬ква престъпилият законите да понесе нака¬занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре¬ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос¬мислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човеш¬кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос¬тигнали до прозренията на Вапцаровия ге¬рой - човека на новото време, който е из¬минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като ри¬мувани динамично стихове, дава възмож¬ност да се акцентира на смисловата им оп¬ределеност. Съпоставянето на съдба и звез¬да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра¬ведлив свят. Хуманният порив към това жа¬дувано бъдеще носи нравственото посла¬ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез¬дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове¬кът е убеден, че животът ще стане „по-ху¬бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр¬ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо¬вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде¬ние влива кураж у героя на Вапцаров и по¬ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из¬лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво¬рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез¬дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава¬не на вярата в нравствената сила на Чове¬ка, преодолял злото чрез борба вътре в се¬бе си. Това всъщност вече е образът на чо¬века „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по¬ет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, чита¬телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо¬собна да осмисли процеса на преображе¬ние у човека като реално възможна, защо¬то се ръководи от негативното си отноше¬ние към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо¬вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовно¬то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен¬ности и стремежи.