Що ли пускам тая тема...за да не я пускам в блога си

Епиграф:""Да не говорим,че когато спечелиш сърцето на една девойка тя се раздава така,както няма да ти се раздаде по-зряла жена.Защото девойката не е била наранявана хиляди пъти и не е станала нито предпазлива,нито цинична.Все още."

Тоз цитат е от една статия в новото Космо и всъщност ме провокираРядко се случва да се заплесна по някой цитат от тоя сорт списания,но това определено ми нарави впечатление като свръх вярно.
Типичен пример:в раздел Любов тук е фул с най-разнообразни превъплъщения на "обичам го,готова съм да умра за него,страдам(респективно обичам го и искам да съм с него до края на живота си),как да го изненадам" и тн и тн.А примерно във форума на аз-жената такива теми се срещат от дъжд на вятър.
Мда,всички знаем,че в една връзка трябва да се дава,но е нужно и да се взима.Но дали една жена с 10тина години опит във връзките зад гърба си,и твърде много преживени разочарования,е готова все още да ДАВА.
Или може би това е въпрос на нагласа.И не е задължително тази жена да не е "пораснала",да не е надживяла девойката в себе си.Просто може да вярва в любовта,въпреки всичко изживяно...или заради всичко изживяно.А и не е нужно да е била наранявана сума ти пъти за да не вярва много-много в "разни розови любовни щуротии".
Аз не бих нарекла нито една случка от любовния ми живот истинско нараняване...Просто съм така-от мен лъха на скептицизъм.Зависи какво ме блъсне в главата-ето,вчера си мислех,че ако тъй нареченото "гадже" не се върне скоро от родния си град ще се побъркам(въпреки че точно преди да замине му разбих зъбите),а днес вече мисля,че просто съм се поддала на нещо моментно и много по-хубаво си живея сама.
До преди 1-2 месеца не можех да си избия от главата детската си любов-не давах никой друг да припарва в неговото място в сърцето ми,въпреки че аз бях прекратила отношенията ни...И въпреки годините,прекарани в щастие и мъки по него днес имам чувството,че пак нещо си съм си внушавала и всъщност ми е все тая.
С това умря и вярата ми в нуждата от любов,нуждата от романтични жестове.Да не говорим,че въпреки че полагам усилия да върна някогашната еуфория от първите 2-3 седмици със сегашния мъж, се чувствам по-скоро все едно съм с него,за оправдание да не ме занимава никой друг.Защото да скъсам с него окончателно означава все пак да искам да се виждам с някого за секс,просто за компания...и да знам,че мога да го заеба по всяко време,а в същото време от другата страна...да ме чака едно хлътващо същество,което още не знае,че ще му бъде разбито сърчицето...Има нещо много несправедливо във всичко това.

Дали някой е стигнал до тук...:/няма значение всъщност.

И може би,за да се надявам на някой отговор по темата:
Смятате ли че всъщност това дали ще хлътнеш по някого,дори дали ще се влюбиш,е въпрос на лична преценка:дали ще си го позволиш или просто ще гледаш с пълен негативизъм на нещата.????