спешно ми трябва ЛИС на следните теми:

[dani_pavlova]

спешно ми трябва ЛИС на следните теми:
1.Страдание и състрадание- Зимни вечери
2.Падението на душата- Приказка за стълбата
3.Човекът в новото време- Песен за човека

благодаря Ви предварително.


Moderated by miloto
т.7 от Правилника


blagodarq mn za temite.

[sexa_na_kompleksa]

По първата тема:

http://www.teenproblem.net/school/s/1707.html

http://www.teenproblem.net/school/s/1697.html

http://www.teenproblem.net/school/s/1667.html

По втората тема:

http://www.teenproblem.net/school/s/28.html

http://www.teenproblem.net/school/s/29.html

http://www.teenproblem.net/school/s/1144.html

По третата тема:

ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”
Вапцаровата поезия оста¬ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор¬бите, посветени изцяло на човешката лич¬ност. Между тях се откроява „Песен за чо¬века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява¬щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто¬ятелствата, които често подлагат на изпита¬ния универсалните човешки ценности.
„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли¬рически гласа. Това са гласовете на двама¬та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но¬вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен¬ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго¬вор или ясна формула за човешката стой¬ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца¬ровата поезия е вярата в бъдещето на ху¬манното начало като извечна, универсал¬на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни¬ят спор между светлината и мрака. Човеш¬кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра¬зява позицията на единия лирически гово¬рител - дамата. Другият опонент обаче вяр¬ва в човека и изключителните му възмож¬ности да промени себе си при благотвор¬но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
На пръв поглед несъвместимото „зат¬вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое¬тична стратегия -да открива оптимистич¬ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.
Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве¬но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис¬лянето на извършеното деяние и причини¬те, довели до него. Социалният им харак¬тер е означен отново с митологемата „хляб”:
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш погрешно на гнило.
Обвързването на престъплението с дей¬ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:
Ех, лошо,
ех, лошо,
светът е устроен! А може, по-иначе може...
Преосмислят се материалните и духов¬ните стойности на човешкия живот. Погле¬дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из¬висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве¬че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:
Пред него живота
изплаввал чудесен -и после
заспивал
усмихнат...
Пътят към нравствения катарзис у „зло¬дея злосторен” е пътят от злото към добро¬то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без¬дните на греха и нравственото падение, ко¬ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво¬ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове¬но.
Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару¬шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин¬стинктите си, като става подвластно на тъм¬ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ¬ва съграждането на човека на новото вре¬ме. Възможността отново да бъде истин¬ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис¬ква престъпилият законите да понесе нака¬занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре¬ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос¬мислена като неизбежна, но без страх от нея:
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му станало светло.
Умъдреният поглед към края на човеш¬кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос¬тигнали до прозренията на Вапцаровия ге¬рой - човека на новото време, който е из¬минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока, безока,
съдба.
Изнасянето на думите поотделно като ри¬мувани динамично стихове, дава възмож¬ност да се акцентира на смисловата им оп¬ределеност. Съпоставянето на съдба и звез¬да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:
„ Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден... ”
Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра¬ведлив свят. Хуманният порив към това жа¬дувано бъдеще носи нравственото посла¬ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез¬дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове¬кът е убеден, че животът ще стане „по-ху¬бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр¬ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо¬вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде¬ние влива кураж у героя на Вапцаров и по¬ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из¬лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво¬рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез¬дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава¬не на вярата в нравствената сила на Чове¬ка, преодолял злото чрез борба вътре в се¬бе си. Това всъщност вече е образът на чо¬века „на новото време”.
Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по¬ет:
Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?
Чрез прякото обръщение към него, чита¬телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо¬собна да осмисли процеса на преображе¬ние у човека като реално възможна, защо¬то се ръководи от негативното си отноше¬ние към него.
Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо¬вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.
„Песен за човека” е апотеоз на духовно¬то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен¬ности и стремежи.