Крадецът на праскови..

[machine_shot]

1."Песен за човека" - поема за нравственото прераждане
2.Любов и човечност в едно нечовешко време

Ако някой може , да помага , ще съм му благодарен


П.П.-Трябват ми за понеделник

[sexa_na_kompleksa]

По първата тема:

НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”
ПОЕМА ЗА ПРЕРАЖДАНЕТО И ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ЧОВЕШКОТО

Никола Вапцаров е поет от европейска и световна величина. Времето, в което живее (Втората световна война), го изправя пред съдбовен, екзистенциален избор. Вапцаров отстоява докрай принципната позиция на хуманната си природа, избрал защитата на човешкото дори с цената на най-скъпото - живота си. Тази негова позиция определя трудностите и препятствията в по-нататъш¬ния му живот.
Екзистенциалният избор на Вапцаров не¬минуемо дава отражение и върху неговата поезия, която се характеризира с простота на изказа, диалогичност, непатетичност. Вап¬царов превръща прозата на живота в пое¬зия. Поет-мечтател, той успява да прозре бъ¬дещето на човечеството - бъдеще на висок технически и технологически прогрес, на „един живот желан и нужен". Вапцаров вяр¬ва в тази идея, в правотата на своя избор и го отстоява до степен на саможертва. Чрез своята поезия той предава тази вяра и стре¬межа към светлото бъдеще и на своя ли¬рически герой, който е сложен и амбивалентен. В стиховете си поетът внушава, че идеалът е постижим. Възкръсването на човешкото у човека е реална възможност за прогрес и осъществяване на мечтата живо¬тът да стане „по-хубав от песен". Именно тази духовна „трансформация” на човека, с неговата сложна природа, е разкрита най-цялостно в поемата „Песен за човека”.
Произведението започва със спор между лирическия повествовател и лирическия опо¬нент на тема „Човекът във новото време”. Този спор разкрива отношението на двама¬та опоненти към човека като нравствена си¬ла и достойнство. Творбата е изградена на принципа на контраста, изразен с различните гледни точки на дамата и на лирическия повествовател. Чрез кратко и еднопосочно изложение дамата разкрива своята неприязън и отвращение от човека:
-Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.
В контраст с темата за братоубийството е широко разгърнатият разказ за отцеубийст¬вото. Вторият тематичен акцент, който води до развой на сюжетното действие на твор¬бата, е разказ за промяната на човека. Ге¬роят на драмата, въвеждаща темата за отцеубийството, извършва непростимо престъпление заради пари. Но е заловен и осъден на смърт, защото злото не остава не¬наказано.
На пръв поглед тезата за нищожността на човека, незаслужаващ защита, е доказана. Но близостта с хора, запазили ценностната си система,води до коренна промяна на човешката същност на героя:

Но във затвора попаднал на хора
и станал

човек.
Осъзнаването на греха-отцеубийството, е сложен процес във вътрешния свят на ли¬рическия герой. Мотивът за престъпление¬то е социален:
Не стига ти хлеба,

залитнеш
от мъка
Това сложно прозрение води отцеубиеца до дълбоко прозрение. То носи обновле¬ние на вътрешния му човешки свят. Погле¬дът към света вече е друг, разбирането за човека и човешкото - променено. Екзистен¬циалният избор е от позициите на хуман¬ността:
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може... Нравственото изстрадване на греха и из¬бора води лирическия герой към „трансфор¬мацията”, към прераждането надуха и съз¬нанието. Неясният порив към материално „щастие”, тласнал човека към греха, се заме¬ня с ясно определен безкористен и човеко¬любив избор, въплътен в неговата бавна и ти¬ха песен.
Тогава запявал той своята песен, запявал я бавно и тихо. Пред него живота изплаввал чудесен и после
заспивал
усмихнат...
Но осъзнаването и изстрадването на гре¬ха не носят изкупление. Идва очакваното възмездие. Близката смърт пробужда у ге¬роя естествения инстинкт за самосъхране¬ние и порив за живот
Но постигнал вътрешен катарзис и пречис¬тил душата си, героят разбира, че „страхът е без полза”. Просветлява съзнанието си, за да достигне нравствената извисеност на своята целеустременост. Последвалият контраст между мрака в килията и зората навън засил¬ва още повече внушението за чистия хуманен смисъл на живота, до който осъденият на смърт достига твърде късно. Хуманното у човека е осъзнато, но трагично непостигнато. Окъпаната в блясък звезда е в хармония с пречистената му, възкръснала душа. Неговата силна вяра и убеденост в правотата на избора пробуждат отново песента в душата на осъдения на смърт и тя избликва като пречис¬тващ извор, спокойно и твърдо. Дори в пос¬ледните мигове на своя живот лирическият герой е с пламък в очите:
„...Животът ще дойде по-хубав
от песен, по-хубав от пролетен ден... ”
Вярата, че не е сам и неговият избор е из¬бор на хиляди други свободни хора, пораж¬да усмивката. Палачите, безсилни да сломят човешкия му дух, го гледат със страх. Затворът трепери, а мракът бяга от ярките, светли зари, напиращи в душата на обречения, но духовно прероден човек.
Основателен е поетичният възторг на Вапцаров, поднесен метафорично: „Браво, човек! ” Нататък е ясно.
Смъртта е неизбежна, но „в разкривени¬те, / в сините устни/ напирала пак песента ”. Тази песен символизира непобедимия, об¬новен човешки дух, порива към щастие и справедливост. Лирическият герой знае, че ще умре, но не се проклина, не се вайка, а пее, защото „да умреш, когато/ се отърс¬ва,/земя та/ от отровната си/ плесен, / ко¬гато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!” („Писмо”)
В поемата е ярко откроен и характерният за Вапцаров художествен процес на форми¬ращи се отговори, който дава възможност различни мнения и гледни точки да бъдат из¬разени и аргументирани. Включен е и чита¬телят в спора:
Как мисли ш, читателю, ти?
Чрез него се разкрива изключителната слож¬ност и уникалност на поемата и на Вапцаровия поетически стил. Двете развръзки: на втория разказ и на спора, са поредното доказателство за изключителността на творбата.
Чрез сложния и амбивалентен образ на ли¬рическия герой повествователят в поетична¬та дискусия доказва величието и стойността на човека, на „ човекът във новото време”.
Отстояването наличния екзистенциален из¬бор в живота и творчеството превръщат Вапцаров в поет на дълбоко изстраданата вяра в човека.



По втората:

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна война. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Но точно тогава се ражда любовта между Лиза и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на войната. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила - за любов, щастие и духов¬на свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпру¬гът й е комендантът на града, когото никой не обича. Оттук идва вътрешна¬та й неудовлетвореност. Тя е изпълне¬на с милосърдие: „Защо да не бъдем малко по-човечни?” Тези думи са искрен зов за доброта и милосърдие, но грубият й съп¬руг отвръща иронично: „Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е красноречиво доказателство за жестокото разминаване на духовния свят между двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи всичките недъзи на съсло¬вието си.
Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвраща¬ват със своята студенина, педантичност и враждебност както към обикновените бойници, така и към нещастни¬те пленници, които нарича „роби”. Именно безчовечността му е една от причините да се роди „невъзможната лю¬бов”.
Ето защо запознанството на Елисаве¬та със сръбския военнопленник я поразя¬ва така силно. Любовта между двамата влиза в противоречие с обстоятелст¬вата, които й придават особен, съдбо¬вен характер, правят я невъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жер¬твите на войната, макар че е враг на България по жестоките закони на война¬та. В момента на срещата им обаче жи¬вотът му е разбит именно поради вой¬ната. Умело авторът рисува очарова¬телния му външен вид, въпреки следите от пленничеството: „...мургав... хубав... мъж... къдравите... смолисточерни коси... го¬леми очи... тънки дълги пръсти на артист”. Той Живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките по¬риви у него не са угаснали. Също като Ели¬савета, той жадува за любов, щастие и свобода.
Авторът внушава идеята, че Елисаве¬та и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната „невъзможна” лю6ов.
Трогателни са моментите на тази лю¬бов. Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им: тай¬ните романтични срещи, открадната нежност, прекрасните им взаимоотно¬шения, пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творе¬цът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, а накрая достига до трагично самоубийство от любов.
През цялото време, описвайки краси¬вата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъз¬можна. Причините са сложни: и нацио¬нални, и психологически. Националните причини са свързани с жестоката вражда между два славянски народа - българи и сърби, които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любов¬та им невъзможна. От една страна, Ели¬савета се бои да престъпи строгите морални закони на града, страхува се от изневярата, т.е. изпълнена е с морални предразсъдъци. Тя става герой - наруши¬тел на морала и затова този морал я наказва жестоко със смърт.
Друга психологическа причина за невъзможността на любовта им е поведени¬ето на ординареца. Отвращение будят у Елисавета „потните и жълти длани... отблъскващ тил, покрит с рядка, окелавяла коса... тъмен поглед”. Този герой символизи¬ра грубата и зла сила на войната. От една страна, той има комплекси като самотник, вдовец, който не е равноду¬шен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от „роба”-съперник. От друга страна, той е вярното куче на стопани¬на си и като типичен войник, сляпо из¬пълнява заповедите му. С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна. С други думи, всичко в тази история е против любовта - тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина.
Повестта „Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на вой¬ната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касап¬ница - войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.




ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”
ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА И НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпре¬ки че Емилиян Станев ясно очертава контури¬те на драматични исторически събития, Пър¬вата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художест¬вено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което по¬корява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В те¬зи непосилни времена, когато хората са при¬нудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и меч¬тите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и ду¬ховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, за¬щото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща лю¬бов, която връща вярата в живота и носи сми¬съл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва лю¬бовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и не¬мислима. Нито времето, нито обстановката, ни¬то социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно блик¬налото чувство не се подчинява на бушува¬щата война, на политически или идеологичес¬ки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдеще¬то и увереността, че животът заслужава да бъ¬де обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едно¬образни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спаз¬ване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на гра¬да. Този брак-сметка й дава материалната си¬гурност. Но тя не е щастлива и не изпитва ра¬дост от живота. Дните й са еднообразни, лише¬ни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затво¬рен, ограничен от патриархално-еснафския мо¬рал свят, който не й дава нищо. Само за крат¬ко, казва авторът, тази горда и суетна жена е била щастлива - по времето на кипящ общес¬твен живот, когато тя е „най-хубавата жена и най-желаната дама на баловете”. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпъл¬ва с безнадеждност и меланхолия, с тихо при¬мирение и отчаяние. Тя живее с усещането за обреченост и често изпитва гняв от това, че младостта и годините си отиват без следа. Усе¬ща живота си като пропилян, защото безвъзв¬ратно отминава една младост с неизживени ра¬дости и предстои една още по-безнадеждна старост. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещас¬тията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е кра¬сива жена, която заслужава друга съдба. Ней¬ната красота е видяна през погледа на малко¬то момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в ску¬та й”; „тя е същество от неземния и магьосни¬чески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й от¬разяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в погле¬да й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Полковникът е човек ограничен, зъл, отблъскващ и отмъстите¬лен, от когото всички се боят. Той подхранва усещането й за задушаващата липса на сво¬бода, за отчаяние и безперспективност. Един¬ственото, което може да й осигури себелюбивият и мрачен военен, е равно, спокойно, ма¬териално обезпечено съществуване. Но ней¬ната романтична натура копнее по нещо дру¬го - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на воен¬нопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на труд¬ностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Плен¬никът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магне¬тична привлекателност. Усетил любовта, той се издига над условностите, над ежедневието, не зачита моралните закони, не се интересува от междунационалната нетърпимост, пренебрегва страха за живота си. За него единственото, ко¬ето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва ця¬лото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с ис¬тинската, всепоглъщаща, прекрасна и възви¬сяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ пог¬лед, в който нямаше никакво смущение и никак¬ва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същес¬твува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета. Тя постепенно разбира и осъзнава, че това е най-хубавото нещо, което някога се е случвало или ще се случи в живота й. При нея любовта идва бавно, плахо, защото трябва да разчупи много условности и да победи дълго наслоявани мо¬рални закони. В началото тя изпитва неясно пред¬чувствие, че нещо ще се случи, както и неосъз¬нато привличане. Но образът на пленника се настанява трайно в съзнанието й и изпълва мис¬лите й. Започва да изпитва „нетърпима скука": „Постоянно се хващаше, че мислите й се отпра¬вят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно." Постепенно настъпва про¬мяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на гла¬да, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усеща¬нето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяра¬та в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез лю¬бовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Пат¬риархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болез¬нено и тя се усеща разделена на две същест¬ва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се от¬дава изцяло на любовта, която я прави сво¬бодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра: „ Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, изляз¬ла на повърхността на земята.” Любовта й да¬ва сили да пренебрегне и надмогне всички морални ограничения и еснафски заблуди, да осъзнае, че единствено това чувство е способ¬но да осмисли живота й. Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неиз¬вестността с любимия човек. Тази решител¬ност е следствие на дълбок вътрешен конф¬ликт и изстрадан размисъл. За любовта в този момент не съществуват никакви граници - ни¬то човешки, нито морални, нито държавни. Сил¬но обзелото я чувство променя и външно героинята: „Беше изчезнал твърдият блясък в очи¬те й, нервните жестове на ръцете й”; „Очите й светеха с лъчезарна чистота”. Любовта възв¬ръща желанието й за живот, мечтите, духовна¬та й свобода. Тя намира сили у себе си да преодолее всички условности и да се отдаде изцяло на това толкова силно, жадувано и изс¬традано чувство. „Денят, в който животът й щеше да се промени, приближаваше. В това съд¬боносно очакване й се струваше, че не живее освен в часовете на нейните срещи, когато ре¬шението й придобиваше пълната си увереност. Тогава вярата й се повдигаше, самочувствие-то й се връщаше.” Поела риска да живее спо¬ред повелите на сърцето си, героинята нами¬ра духовно успокоение и равновесие.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нацио¬нална катастрофа тази любов се оказва невъз¬можна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е кра¬ят на щастието и на вярата в живота за Елиса¬вета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмисле¬ното, изпразнено от съдържание съществува¬не, в което единствено й остава да чака ста¬ростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пъл¬нота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувс¬твата си - чрез пълното себеотдаване и свобо¬дата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъга¬та остава дълго в съзнанието на читателя, защо¬то е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава ис¬тинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба

[kocko]

аве вие малоумни ли сте бе всеки ден я виждам тая тема то ми писна

[sexa_na_kompleksa]

аве вие малоумни ли сте бе всеки ден я виждам тая тема то ми писна

Ми и на мен ми писна, ама кво да правиме ...

[machine_shot]

За първи път я виждам тук , понеже рядко влизам.Мерси за темите