есе - надежда

[juji171]

molq vi pomognete mi trqbva mi ese na tema nadejda.pls pomognete spe6no mi trqbva.predvaritelno vi blagodarq


7 точка от правилата
moderated by Coki
Заглавията на темите трябва да са на КИРИЛИЦА.

[Ophelia]

O nadejda nadejda imam nadejda za ese an tema nadejda ama 6e si ostana samo s nadejda

[Bolt_f]

Аххххххх.... младежтта ще се помине от тоя мързел...

Мога да ти напиша прекрасно есе на тая тема, но няма да го направя. Надежда... не знаеш ли какво е надеждата за теб?!!!!

Пфууу... мислете малко ве!

[elitututu]

Тя стоеше и се взираше в звездите, сякаш търсеше нещо.Бе неподвижна, защото ако се помръднеше може би щеше да загуби невидимата нишка, която мисълта бе изплела.Очите й гледаха, но не виждаха…търсеше упование, търсеше себе си, искаше да задържи надеждата…

Мислите препускаха една след друга-“…аз, живота, мечтите ми, те…”.Нечути безгласни думи отекваха в празната стая. Устните й помръднаха, искаше да каже нещо, но сякаш не намираше думи…Тъмнината бавно и непреклонно се спускаше наоколо, може би тя бе единственото упование на тази объркана човешка душа. Изгря луната- пълна и блестяща, забулена сякаш в мъглата на далечината като олицетворение на живота. Тя осъзнаваше истини, които досега бе подминавала, които не бе видяла. Беше се надявала толкова силно, толкова жадно бе искала…мечтите я увличаха в приказките на онзи свят, вплетен в реалността, едно цяло с нея, но толкова различен…нейният свят…бе толкова щастлива, но когато разбра, че никога не може да има мечтите си-падна и я заболя.

Казват, че надеждата умира последна…но какво става, когато си разочарован от нея…нищо!

Защото животът е един театър, един бал с маски, един пъзел.Ти трябва да го режисираш така, че да подредиш картината, която искаш,Животът е всичко, което имаш, всичко, което нямаш и всичко, което можеш да имаш. Реален и дързък. Тя осъзнаваше, че не може да се уповава вече само на надеждата, защото тази надежда бе в статично положение. Разбра, че колкото и силно да се надява, нищо не може да стане от самосебе си. Искаше се тя да вземе участие във филма на живота си.

И извика: “О!Измамна човешка надежда!” Думите разцепиха мрака, но никой не я чу, защото нямаше кой. Тя бе главният и единствен герой във филма…Не знаеше къде е,не се опитваше и да узнае.

Търсеше невидимата логика, вслушваше се в невидимия вятър…Разумът бе родил илюзии и празни мечтания, но сърцето и душата й виждаха невидимото и откриваха смисъла на живота в това да се срещне първо със себе си, само така може да намери отговорите на въпросите и търсенията си, подплатени с новата надежда. Реши да не се огъва пред нещастието и разочарованието. Реши да преодолее страха си от неизвестното и да поеме отговорността на живота. Реши да избира и да плати цената на своя избор. Разбра, че само с надежда целта си няма да постигне. И така, изпълнена с желанието да режисира наново филма на живота си, така че да има happy end, тя се усмихна. Вече не се крепеше само на надеждата, беше се вкопчила в нея, но имаше вярата, че може да скъса оковите на трудностите и да бъде това, което иска. Чувстваше се силна. Повярва в себе си, защото притежаваше устременост, вяра и … надежда. Една дума, която не позволява на свещицата на вярата да изгасне…

[elitututu]

Широкият свят разкрива много нови предизвикателства и възможности пред всеки един тръгнал на гурбет в чуждата земя.

Невъзможността за добра реализация и липсата на добро заплащане, принуждава младите, способни, умни и трудолюбиви хора да предпочетат чуждият и непознат свят, вместо да останат в родния край, при роднини и приятели.

Много гурбетчий действат наивно и поглеждат света през призмата на розовото и доброто.Те мислят, че в чуждата страна ще живеят в лукс и удобства, ще бъдат принцове и принцеси, а бляскавият и разкошен живот ще бъде пред очите им.

За съжаление тези цветущи представи се разбиват в мига щом стъпиш на чужда земя, щом зърнеш непознатите лица и щом почувстваш леденото сърце на чуждото.В непознатото всеки е сам и е изправен да се бори с трудностите, както може.Там нямаш приятел, който да те потупа по рамото и да ти каже две окуражаващи думи, няма го топлия дом, намя го и топлия блясък в приятелските очи – няма нищо, само самота и тъга.

За да постигнат целите си, много хора са принудени да живеят в мизерия и глад, да спят като отхвърлени кучета под мостовете, а завивка да им бъдат окъсаните и захвърлени кашони.В тези трудности съпътстващи гурбетчийте, успяват само най – упоритите и най – можещите.

Преди време мислех, че щом си далеч от татковината, ще бъдеш добре и ще си щастлив.Но сега, когато чувам разказите на хора, завърнали се от чужбина, разбирам колко мъка се е проляла там.В чуждата страна всеки е отхвърлен, не може да почувства топлината на бащиния дом, да потъне в топлата майчина прегръдка, да усети братската обич и да изпита трепета от сестринската милувка.Именно тези трепети, карат младия човек да събира стотинка по стотинка, за да си вземе билет към родната стряха.За да усети отново любовта и подкрепата на близките си, за да мине по старите, познати пътеки и да си припомни светлите, отминали и щастливи детски спомени.

Животът в чужбина не е лек, не е съпъдстван само от радости.Много бележити български автори описват тези тижки дни и бляновете на хората напуснали родните земи.Едни от тях са Иван Вазов и Димчо Дебелянов.В повестта си „Немили – недраги”, Иван Вазов разкрива силния копнеж на хаша да се завърне в татковината си, да съзре семейството си, да прекрачи прага на дома си и да почувства семейната обич, да вдиша същия онзи въздух, който е вдишвал цял живот.В своята елегия – „Скрити вопли”, Димчо Дебелянов разкрива колко щастие и колко чисти спомени, изникват в съзнанието, щом почувстваш отново домашния уют и се отпуснеш в майчината прегръдка.Авторът възвеличава дома, рода, милото и родното.Всеки тръгнал, мечтае отново да се завърне в родната стряха, за да си припомни детските спомени и вълнуващите преживявания.