Мдааааам... мога да разкажа за последният път(най-пресен ми е) който ме отказа от подобни неща.
С мацката се засякохме инцидентно някъде из нета, не помня по каква причина или кога. След няколко месеца благоволявам да си проверя една от всичките пощи и там кисне мейл "ала-бала къде се загуби". Не съм се намирал че да се губя... драсвам един кратък отговор тип "Съжелявам че чак сега успях да прочета писмото ти" и продължвам да ровя(помня че търсех нещо определено в тази поща, иначе май нямаше и да вляза). След няколко минути пристига отговор на отговора ми - нещо от сорта на "къде да те намеря онлайн да си поприказваме". WTF?!? Хуу, харесвам си една чат програма - irc. Я, аз съм имал ник онлайн тука. Ерм... всъщност три ника онлайн, че и бот... избирам си най-непретенциозният никнейм и чата потича. След пет минути усилен чат, мацката вика "Някой път може даже да излезем на кафе"... изпадам в бурен смях, които бива секнат от "Искаш ли сега, след 15 минути". Почвам да преглъщам на сухо и да вкарвам разум: "Ти не ме познаваш", "Ами ако съм някой психопат и те гътна" и тем подобни. Но не - тя е непреклонна - след петнайсет минути. Помня че тогава колегата админ седеше и гледаше чата, пийвайки биричка от кутийка. Драснах едно "окей, след 15 минути - сама си го причиняваш" обърнах се, взех бирта на колегата и я обърнах на екс. Едва тогава осъзнах че той няма вкус за бира...
Отивам аз на мястото на срещата, и отдалеч гледам - някаква натокана мадама стои и нервно си поглежда телефона. А аз си бях дал номера("ако се загубим да се намерим"). Грешка. Голяма грешка. Вече не си давам номера. След като я виждам, със същата стабилна крачка и непроменено изражение на лицето се опитвам да я подмина. Мне братче, тя ти звъни. Тъкмо я бях подминал с метър или два когато малката дяволска машинка издъни ситуацията. Следва: "О. ама ти ти ли си, или не си ти"... "Кой, аз? О, ами май съм аз. А ти ти ли си? Изглежда че си ти..."Ами аз съм аз, а ти трябва да си ти, защото като звъннна на номера който имам и ти звъни телефона..."... "О, ама наистина ли ми звъни? Я пробвай пак моля ти се. О, господи. Да аз съм - звъня."
Следва по-хубавата част. Да, тя знае точно къде искам АЗ да отида да пия по нещо с нея. Е, не мислех че може да е толкова зле. Не познавам града чак толкова, но мисля че и с вързани очи щях да се справя по-добре. Хванала ме е за ръката - влачи ме в "едно много хубаво заведение". Стигаме, тя влиза като естествено не ми е пуснала ръката и ме дръпва вътре. Изведнъж спира, дръпва се леко настрани и пред мен се открива гледка - застаряващи рокери бираджии. Всичко млъква и гледа към нас. Тогава мацката изцепва:
"Тук преди имаше едно хубаво кафе, какво по дяволите му се е случило?"
с възможно най-изуменият и възмутен тон който някога съм чувал. Получава се отговор от един по-едричък тип: "Че к`во му има?" При което тя изхвърква навън. Естествено вече ми е пуснала ръката. Аз съм останал вътре. Усмихвам се, извинявам се за безпокойството и си бия камшика навън по примера на мацката.
Току що съм излязъл навън и тя отново ми сграбчва ръката - сетила се за друго кафе! Не думай... едно не мога да й отрека - ходи бързо, не мога да си поема дъх. Освен това приказва доста бързо. Аха да асимилираш зададеният въпрос и вече има още 2-3 въпроса които висят. Когато стигнахме до кафето вече нямах сили да дишам. Тя стои, гледа ме и вика: "Нещо си пребледнял, дай да ти премеря кръвното". Нямах сили, иначе бих се дръпнал или поне бих викал за помощ. Привършва тя със странният си метод за измерване и казва: "Да, нисичко е". Позволявам си да попитам на базата на каква дава компетентно мнение за моето кръвно. Тя била ветеринарка
Е, не точно - не успяла да си вземе изпитите. Но от кръвно разбирала. И тя имала хапчета като за мен - в чантата си. Бута ми ги в ръцете. Аз: "Не, мерси, харесва ми да имам ниско кръвно - кара ме да се чувствам щастлив" и се ухилвам демонстративно, да покажа че съм добре.
Дотук добреее... да кажем че просто е било поредица от лоши съвпадения всичкото по-горе. Игнорираме го. Пристига сервитьорката. Аз толкова се зарадвах да я видя. Поръчвам си две дълги кафета и кола за да се свестя. Мацката ме поглежда с укор и си поръчва двойна водка.
Няма проблем. Дишам. Дишам. Идва сервитьорката, дава и водката и започва да реди кафетата пред мен. Водката свърши преди да си разбъркам първото кафе. Леко се уплаших. Сериозно...
Говорим си... оказва се че мацката е на 25 години. Няма лошо. Вече е и на 4-тата водка. Напразно съм се притеснявал - за 43-те си килограма държи много на пиене. Повече от мен. Рекорда й бил литър и половина. Нямало за какво да се притеснявам.
Тук ще спестим около час и половина в които стоях изумен и я гледах.
Започнахме да си тръгваме. Да, започнахме е правилната дума - това не е нещо което се прави за пет или десет минути. Не и на толкова водки. Стигаме до консенсус - ще се подпре на мен, няма да повръща отгоре ми и аз ще я придържам в права посока. Тя ще обеснява накъде да вървим. Предложението ми за такси е категорично отхвърлено - те били цитирам "за слабите и инвалидите". Точно в този момент ми се искаше да съм такъв за да си вземем такси.
Няколко минути по-късно консенсуа беше нарушен. Водките решиха да минат по обратният път. Бих казал че се отдръпнах много елегантно от пътят им и не пострадах.
Успях да я занеса до вратата й. Е, отначало я занесох до друга врата. След като си пробва ключа около 5 минути се оказа че това е вратата на съседите(те излязоха и учтиво ми посочиха вратата й). Преместих я и после любезно отклоних предложението да вляза да си "допием". Не знам дали ми се счу че падна в коридора - бях зает да ускорявам с краката.
Оттогава спрях да излизам с "непознати"...
Отговор в тема
Първоначално написано от Chefinkaaa
Хихи...ми и аз до сега не съм...просто съм си праила бъзик
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат