Интерпретативно съчинение на тема "Една невъзможна любо

[djenna]

Speshno mi trqbva interpretativno suchinenie na tema Edna nevuzmojna liybov v povestta `Kradeca na praskovi` ot Emiliqn Stanev


Грешен раздел! Заглавието трябва да е на кирилица! (от Ruthless)

[CataclysmicAbyss]

Т'ва намерих...късмет =)

ЖАДУВАНАТА, ИЗСТРАДАНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта „Крадецът на праскови”. Въпреhttp://www.teenproblem.net/forumки че Емилиян Станев ясно очертава контуриhttp://www.teenproblem.net/forumте на драматични исторически събития, Пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата и Втората световна война, повествователното действие има своя посока на художестhttp://www.teenproblem.net/forumвено развитие. Противоречията и жестокостта на времето, както и нещастната съдба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението. Онова, което поhttp://www.teenproblem.net/forumкорява в повествованието, е разказът за една мечтана, съдбовна и невъзможна любов. В теhttp://www.teenproblem.net/forumзи непосилни времена, когато хората са приhttp://www.teenproblem.net/forumнудени да мислят единствено за собственото си оцеляване, а желанията, стремежите и мечhttp://www.teenproblem.net/forumтите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад, разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и дуhttp://www.teenproblem.net/forumховното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, заhttp://www.teenproblem.net/forumщото носи притегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща люhttp://www.teenproblem.net/forumбов, която връща вярата в живота и носи смиhttp://www.teenproblem.net/forumсъл на съществуването.
В неподходящото време внезапно пламва люhttp://www.teenproblem.net/forumбовта между Елисавета - жената на военния комендант, и сърбина военнопленник Иво Обретенович. Това е любов абсурдна и неhttp://www.teenproblem.net/forumмислима. Нито времето, нито обстановката, ниhttp://www.teenproblem.net/forumто социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно бликhttp://www.teenproblem.net/forumналото чувство не се подчинява на бушуваhttp://www.teenproblem.net/forumщата война, на политически или идеологичесhttp://www.teenproblem.net/forumки ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдещеhttp://www.teenproblem.net/forumто и увереността, че животът заслужава да бъhttp://www.teenproblem.net/forumде обичан.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но обедняло семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите скучни и едноhttp://www.teenproblem.net/forumобразни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро - на спазhttp://www.teenproblem.net/forumване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на граhttp://www.teenproblem.net/forumда. Този брак-сметка й дава материалната сиhttp://www.teenproblem.net/forumгурност. Но тя не е щастлива и не изпитва раhttp://www.teenproblem.net/forumдост от живота. Дните й са еднообразни, лишеhttp://www.teenproblem.net/forumни от емоции. Отказала се от предишната си учителска професия, непознала радостта на майчинството, Елисавета живее в един затвоhttp://www.teenproblem.net/forumрен, ограничен от патриархално-еснафския моhttp://www.teenproblem.net/forumрал свят, който не й дава нищо. Много скоро душата й, непознала радост и любов, се изпълhttp://www.teenproblem.net/forumва с безнадеждност и меланхолия, с тихо приhttp://www.teenproblem.net/forumмирение и отчаяние. Външният свят почти не я докосва -тя не се интересува от него. Войната и нещасhttp://www.teenproblem.net/forumтията на обикновените хора не я вълнуват, не общува с никого, откъснала се е от околните. Единствено в книгите намира утеха. А тя е краhttp://www.teenproblem.net/forumсива жена, която заслужава друга съдба. Нейhttp://www.teenproblem.net/forumната красота е видяна през погледа на малкоhttp://www.teenproblem.net/forumто момче: „тя приличаше на привидение", с „ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разпиляна в скуhttp://www.teenproblem.net/forumта й”; „тя е същество от неземния и магьосниhttp://www.teenproblem.net/forumчески свят на приказките". Тя е различна от останалите. Особено изразителни са очите й -„дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга”. Тази „тайнствено красива” в очите на момчето жена запазва своята привлекателност и за другите, но излъчва „уморената и презряла хубост на отминаващото лято”. Очите й отhttp://www.teenproblem.net/forumразяват пустия й и нещастен живот - нещо „замислено, твърдо, дори мрачно” има в поглеhttp://www.teenproblem.net/forumда й. Нещастието й се засилва от неприязънта, която изпитва към съпруга си. Но нейhttp://www.teenproblem.net/forumната романтична натура копнее по нещо друhttp://www.teenproblem.net/forumго - неосъзнавано, немислимо, но красиво. В този момент, на предела между младостта и зрелостта, в живота й нахлува любовта - Иво Обретенович. Той е пълна противоположност на полковника - млад, красив, очарователен, с дръзко момчешко поведение и „юношески безгрижен израз”, с окаяно настояще на военhttp://www.teenproblem.net/forumнопленник и неясно бъдеще. Поведението му е в ярък контраст с житейското му ежедневие - това е човек със силен дух, устойчив на трудhttp://www.teenproblem.net/forumностите, способен да съхрани нравствените си ценности и чистотата на помислите си. Пленhttp://www.teenproblem.net/forumникът притежава нещо невероятно рядко -свободата на духа; нещо, което свободната жена не притежава. В това е неговата магнеhttp://www.teenproblem.net/forumтична привлекателност.За него единственото, коhttp://www.teenproblem.net/forumето има смисъл в този момент, е любовта към една непозната жена. Тази любов изпълва цяhttp://www.teenproblem.net/forumлото му същество и в нейно име забравя всичко. В лицето на Иво читателят се среща с исhttp://www.teenproblem.net/forumтинската, всепоглъщаща, прекрасна и възвиhttp://www.teenproblem.net/forumсяваща любов: „Очите му бяха пълни със светлина. ” Той се отдава изцяло на чувствата си: „Никой не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ погhttp://www.teenproblem.net/forumлед, в който нямаше никакво смущение и никакhttp://www.teenproblem.net/forumва прикритост." В неговата любов има много красота и облагородяваща всеотдайност. Тя е освободена от всякакви условности и същесhttp://www.teenproblem.net/forumтвува въпреки и независимо от околния свят. Тази любов покорява изцяло Елисавета.
Постепенно настъпва проhttp://www.teenproblem.net/forumмяна в духовния й мир. Мислите за сърбина събуждат интереса й към света около нея. Тя постепенно осъзнава ужаса на войната, на глаhttp://www.teenproblem.net/forumда, на болестите, на лишенията, които до този момент не са били част от нейния свят. Втората й среща с пленника само потвърждава усещаhttp://www.teenproblem.net/forumнето за така притегателната и толкова невъзможна връзка между двамата. Но думите му: „Трябва да Ви виждам... Тия минути ми възвръщат вяраhttp://www.teenproblem.net/forumта в живота”, стават част от самата нея.
Светът на Елисавета се променя чрез люhttp://www.teenproblem.net/forumбовта й: „Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда." В противоречие са разумът и чувствата й. Патhttp://www.teenproblem.net/forumриархалният морал е несъвместим с порива на сърцето. Раздвоението в душата й е болезhttp://www.teenproblem.net/forumнено и тя се усеща разделена на две същестhttp://www.teenproblem.net/forumва. Дългът й на съпруга се противопоставя на щастливата любов на жената. Елисавета се отhttp://www.teenproblem.net/forumдава изцяло на любовта, която я прави своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна, щастлива, изпълнена с копнеж и вяра.Тя е готова да скъса с миналото и настоящето и да тръгне към неизhttp://www.teenproblem.net/forumвестността с любимия човек. Тази решителhttp://www.teenproblem.net/forumност е следствие на дълбок вътрешен конфhttp://www.teenproblem.net/forumликт и изстрадан размисъл.
Но времето е безжалостно и неумолимо. В суровите дни на война и предстояща нациоhttp://www.teenproblem.net/forumнална катастрофа тази любов се оказва невъзhttp://www.teenproblem.net/forumможна, защото двамата герои принадлежат на два враждуващи свята. Смъртта на Иво е краhttp://www.teenproblem.net/forumят на щастието и на вярата в живота за Елисаhttp://www.teenproblem.net/forumвета. Осъзнала и намерила себе си в любовта, тя не би могла да се примири със стария си начин на живот и да се върне към безсмислеhttp://www.teenproblem.net/forumното, изпразнено от съдържание съществуваhttp://www.teenproblem.net/forumне, в което единствено й остава да чака стаhttp://www.teenproblem.net/forumростта. Съвсем естествено идва развръзката на историята - смъртта на героинята.
Любовта между двамата е трагична, но тя оставя у читателя усещането за красота, пълhttp://www.teenproblem.net/forumнота и тъга. Героите не могат да изживеят пълно щастие, защото времето и обстоятелствата са против тях. Но те са изживели полета на чувсhttp://www.teenproblem.net/forumтвата си - чрез пълното себеотдаване и свобоhttp://www.teenproblem.net/forumдата на духа, чрез отричането на условностите на битието и заявеното право на щастие. Тъгаhttp://www.teenproblem.net/forumта остава дълго в съзнанието на читателя, защоhttp://www.teenproblem.net/forumто е породена от прозрението, че не всекиму е отредено да изживее в живота си такава исhttp://www.teenproblem.net/forumтинска, чиста и всеотдайна любов, любов-съдба.


ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ СРЕД УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА-“КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”, Ем. Станев
/ЛИС/

Повестта “Крадецът на праскови” потапя в един непознат свят на живота от първите десетилетия на ХХ век, когато страната ни е част от големия военен театър на три войни.
Върху тази плоскост Емилиян Станев разгръща разказа за една силна, внезапна и невъзможна любов.
Съпругата на полковника и сръбският военнопленник търсят сред този нажежен свят правото си да направят невъзможното възможно и това ги превръща в силно драматични, фатални герои. Погледнато от зрителния ъгъл на разказвачите, тази любов е неосъществима, поради множеството прегради, които издигат статуса на героите, морала, времето и конкретната обстановка. Но и за Лиза и за пленника тази любов е жизнено необходима.
За жената на полковника любовта като чувство е ново и непознато и затова тя така неистово се стреми към нея. “Нейният съпружески живот не бе щастлив. Полковникът бе суров човек и неговият сприхав характер стана причина тя да се чувства самотна и преждевременно остаряла(…)Брачният й живот премина между три войни(…)Тя помнеше само няколко хубави дни от техния брак”.
Авторът подробно разказва за миналото на героинята си с едничката цел читателят да усети, че тя има правото да получи тази невъзможна любов.
В живота си Елисавета е вършила всичко под диктата на моралните убеждения на класата си. За героинята бракък й е формален-тя не обича мъжа си, няма деца и това я прави силно нещастна:”В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта.”
Така съвсем естествено на мястото на липсващата съпружеска любов, като закъснял повик на плъттта, като спирачка в хода на времето и заместител на скуката и чувството за обреченост, се появява любовта й към Иво Обретенович. Тази внезапна любов я съживява, тя едновременно се съпротивлява срещу нея и я търси. Моралът й диктува въздържание, достолепност, господарска гордост, а обезсмисленият й живот я подтиква към изневяра.
Връзката със сръбския военнопленник я променя дълбоко. За първи път тя усеща свободата и щастието да обичаш и да си обичан. “Трябва да ви е леко на сърцето-човек се подмладява, когато душата му е свободна”-казва възрастната прислужница, интуитивно усетила промяната в господарката си. Дори съпругът й вижда преобразяването в походката, сякаш се е подмладила. Но докато другите констатират промяната с укор, Елисавета е истински щастлива:като младо момиче тя предпазливо избира времето за срещи в промеждутъците от няколко часа следобяд, когато е напълно сама. На оградите с бодлива тел и всякаква сигнализация, измислена от сприхавия офицер, двамата влюбени противопоставят естествената защитеност на терена: “Тя го чакаше на двадесетина крачки до дюлите, в напуснатото, засадено с черничевите дървета място, където растеше грамадна липа(…)Мястото оставаше скрито, тъй като черничевите дървета го прикриваха отвред.”(Войната и епидемията от тиф са също реални прегради за чувство като любовта, но за Лиза и Иво тези два фактора от пречки се превръщат в добра възможност. Без войната и без епидемията, те никога не биха се срещнали.
Неочакваната любов осмисля живота на Лиза: “Усещаше, че се изпълва със самоувереност. Не, тя нямаше да спре пред нищо. Когато войната свърши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебая”
Развръзката настъпва неочаквано, така, както и започва-пленникът нарушава уговорката и в “нощ, светла като ден”, се промъква в лозето на полковника. Воден може би от горещото желание да се сбогува, той става жертва на прекомерния риск и на огромната си любов. Настъпва най-драматичната нощ за Елисавета-човекът, когото истински обича, става жертва на собственическата страст на съпруга й. Привидно всичко е върнато там, откъдето започва. Но за съпругата на полковника светът се е преобърнал. Тя не може да живее така, както иска, а и не иска да живее така , както може. Затова тя последва съдбата на своя любим.
Така в крайна сметка невъзможната любов отново побеждава. Красотата на тази любов изпъква ярко на фона на нечовешките условия, в които се осъществява-войната епидемията, сушата, жестокия бит. Дали тази любов е невъзможна е въпросът, на който читателят търси дълго отговор, след като затвори и последната страница на произведението.


Една невъзможна любов по време на войната – “Крадецът на праскови” Емилиян Станев

“Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време на се родиш и време на умреш; време не садиш и време да скубеш насаденото; време на убиваш и време на лекуваш ; време за война и време за мир”. Думите на проповедника в “Книга на Еклесиаста” за пореден път ни подсказват, че битийните закони съществуват независимо от човешката воля. Но това не означава, че в определени моменти човекът няма право да избира. Кой е достойният избор, когато светът воюва, а животът върви към своя залез без любов?какво трябва да се направи, когато общността очаква избора на брачн партньор да е подчинен на разума, а не на сърцето? Ненатрапените и облечени в плът отговори на тези въпроси откриване в повестта на емилиян Станев “Крадецът на праскови”.
Противоречията и жестокостта на времето, както и на нещастната съудба на две военни поколения обикновени българи, са в центъра на изображението в повестта. Онова, което покорява в повествованиет, е разказът за една мечтана,съдбовна и невъзможна любов.В тези непосилни времена, когато хората са принудени да мислят единствено за цобственото си оцеляване, а желанията, стремежите и мечтите им са принизени; когато смъртта дебне отвсякъде и глад,разруха и омраза покоряват света, най-неуместно изглеждат обичта и духовното единение между хората и мисълта за любов. Историята покорява още по-силно, защото носи претегателния магнетизъм на онази чиста, истинска, внезапна и изпепеляваща любов, която връща вярата в живота и носи смисъл на съществуването.
Действието в повестта се развива по време на Първата световна бойна. Тя носи глад, смърт, разруха и омраза. Усещането за обреченост се засилва още повече от напластяването на детските спомени на младия разказвач и настоящето,което се разгръща в старопрестолния град по време на Втората световна война. Войната е въздесъща и безкрайна. Под нейния знак минава животът на две поколения. В такова време се ражда любовта между Елисавета и Иво, когато е невъзможно те да се отдадат на обичта си и да намерят щастието, което им се полага.
В неподходящото време внезапно пламва любовта между Елисавета – жената на военния комендант, и сърбина военнопленник- Иво Обретенович. Нито времето, нито обстановката, нито социалното положение на двамата герои са подходящи за тяхната любов. Но внезапно бликналото чувство не се подчинява на бушуващата война, на политически или идеологически ограничения, на битовите порядки. Тя пленява сърцата и душите на двамата, откъсва ги от реалността и ги потапя в един прекрасен и мечтан свят, свят на духовна радост и пълнота на възприятията. Любовта преобразява техния живот, защото събужда надеждата за бъдещето и увереността, че животът заслужава да бъде изживян пълноценно.
За Елисавета любовта е съдба. Като че цял живот тя е очаквала и се е надявала на това чудо. Жена от видно, но бедно семейство, тя запазва сантиментализма и романтиката на преживяванията през дългите, скучни и еднообразни години на семейния си живот с по-възрастния военен. Бракът й не е резултат на любов и разбирателство, а по-скоро на спазване на обществения морал и на суетността да принадлежи към видното общество на града. Елисавета прави своя първи избор, като се съобразява не със собствените си желания, а с това, което семейството и обещността очакват от нея. Затова животът й с полковника не й носи удовлетворение. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата картина на война. Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила – за любов, щастие и духовна свобода, които не намира в живота. Трагедията й се засилва от факта, че е бездетна, бракът й е по разум, а съпругът и е комендант на града, когото никой не обича. Елисавета е пълна негова противоположност. В детския спомен на младия разказвач тя е “същество от неземния и магическия свят на приказките”, който е контрапункт на действителността. Детската преценка е безупречна. Тя на пръв поглед се основава на външността на Елисавета, но както ства ясно в последствие героинята е изпълнена с доброта, човечност, милосърдие: “Защо да не бъдем малко по-човечни?”.Тези думи за израз на съвършената й нравствена същност, но грубият и съпруг отвръща иронично : “Я остави тия даскалски приказки!”. Този диалог е доказателство за разминаването на световете, към които принадлежат двамата съпрузи. Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета. Той е символ на грубата военщина и носи висчки недъзи на съсловието си. Двамата герои изглеждат като друг вариант на известната двойка – красавицата и завяра, но тук животинското е вложено не само във външността на полковника, а и в душата му. Емилиян Станев майсторски внушава идеята, че подобни личности отвращават със своята студенина н враждебност както към обикновените войници така и към нещастните пленници, които нарича ‘роби’. Именно безчовечността му е една от причините да се роди “невъзможната любов”.
Ето защо запознанството на Елисавета със сръбския военнопленник я порязява така силно. Любовта между двамата влиза във противоречие с обстоятелствата, които й придават особен, съдбовен характер, правят е навъзможна. Иво Обретенович е олицетворение на жертвите на войната. В момента на срещата им обаче животът му е разбит именно поради войната. Умело авторът рисува очарователният му външен вид, въпреки следите от пленничество: “... мургав...хубав...мъж...кърдра� �ите..смолисточерни коси...големи очи...тънки,дълги пръсти на артист”. Той живее унизителното ежедневие на роба, окъсан и гладен, но човешките пориви у него не са угаснали.
Авторът внушава идеята, че Елисавета и Иво са сродни души, духовно близки, което е съдбоносно за тяхната “невъзможна” любов.
Трогателни са моментите на тази любов. Емилиян Станев пресъздава интимните трепети на душите им: тайните романтични срещи, откраднатата нежност, прекрасните им взаимоотношения., пламенния им копнеж един към друг. Особено тънък психолог е творецът, когато разкрива емоционалните промени в душата на влюбената жена. В началото тя е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна, но след срещата с Иво тя засиява от щастие, започва да мечтае, подмладява се, а накрая стига до трагично самоубийство,което разкрива истинската същност на връзката й с пленника. Това не е поредната изневяра на скучаеща съпруга, която след приключването на връзката може да се върне към своя монотонен, но сигурен живот.
През цялото време, описвайки красивата любов между двамата авторът внушава идеята, че тази любов е невъзможна. Причините са сложни: и нациаонални, и психологически. НАциаоналните причини са свързани с жестоката вражда между двата славянски народа – българи и сърби,които войната е тласнала един срещу друг. Психологическите причини са също непреодолими. И правят любовта им невъзможна. От една страна, Елисавета се бои на пристпи строгите морални закони на общността, страхува се от изневяра, т.е. е изпълнена с морални предрасъдаци. Елисавета си присвоява правото да избира втори път, а патриархалната максима е всеизвестна – човек веднъж се ражда, веднъж живее и веднъж умира. Постъпката е повече от дръзка, но героинята е готова да заплати най-високата цена- плаща с живота си.
Много обстоятелства и много хора са против това, което се случва между полковнишата и пленника. Най-засегнат би трябвало да бъде полковникът, но всъщност не откриваме образа му на ревнив съпруг. Може би авторът е предпочел да го лиши и от тази отрицателна,но все пак човешка черта. Подобно поведение бих могли да открием по-скоро при ординареца. Отвращение будят физическите характериските на този лишен от духовност човек : “мижави очи,които напомняха очите на слепец”, “кафяви мустаци,увиснали като царевични бради над тънките ми устни”.Ординарецът има много комплекси като самотник,вдовец,който не е равнодушен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от ‘роба’-съперник. От друга страна, той е вярно куче на стопанина си и като типичен войник, сляпо изпълнява заповедите му. С убийството на Иво Обретенович той разваля прекрасния и хармоничен свят създаден от двамата влюбени. За Елисавета живота без любимия човек няма смисъл и тя решава да го последва в отвъдното – един традиционен мотив,познат и във фолклора и в литературата. Чужд на мелодраматизма и на чужда ефектност Емилиян Станев представя трагичния завършек не в действие, а чрез разказа на ординареца – по-скоро информативно и без емоции.
Всичко в тази история е против любовта-тя е обречена да завърши трагично. Иво и Елисавета са тъжни жертви на нациаоналните и психологическите предрасъдаци, на ужасните нрави на войната и грубата военщина. Повестта “Крадецът на праскови” е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната. По този начин Емилиян Станев продължава най-добрите традиции на тази тема след Йордан Йовков и, като хуманист, отрича тази кървава касапница – войната,която прави незъможни любовта, щастието и красотата в живота. Повестта събужда у нас размисли за цената на човешкото щастие, за духовното богатство и за духовната бедност.



Една невъзможна любов сред ужасите на войната

Повестта “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев е драматичен разказ за една обречена любов сред ужаса и страданието на военното време. Идейният замисъл на творбата е свързан със смисъла на човешкото щастие. Щастие, което е невъзможно да бъде изживяно по време на войната.

Интересен е фактът, че авторът обособява трима разказвачи. Млад “автор”, който всъщност е младият човек, завърнал се в родния си град. Вторият е старият учител, чиято вила е съседна на полковнишкото лозе, а третият е “всевиждащият автор”, който ни прави свидетели на интимните преживявания на героите и разкрива мотивите за постъпките им.

Заглавието на творбата има дълбок идеен смисъл, свързан със символиката на прасковата. Чрез нея авторът ни показва зрялото у човека и стремежа му към пълноценно щастие.

Повестта представлява ретроспекция на вече минали събития, за които писателят започва да разказва чрез природно описание. То играе ролята на въведение и подготвя читателя за следващите събития.

Атмосферата в Търново е под влияние на войната, а умореното небе и неизвестността са най-точно обвързани с нея. На фона на тази тежка война изпъква образът на Елисавета, изобразен чрез романтично-реалистичния стил. Героинята е била най-красивата и желана жена в Търново. Всеки, който я види, запаметява образа й в съзнанието си. Тя има магнетична красота. Неслучайно обаче авторът я определя като ужасяваща, защото е нереална в ужаса на войната. Тя е изненадваща за грозния свят наоколо и затова е обречена да не съществува дълго в него. Описанието на Елисавета е “поетично”, то въвежда вътрешен драматизъм чрез лирически мотиви.

Авторът разкрива образа на героинята като потомка на видно, но обедняло семейство. Затова тя се омъжва за човек с високо обществено положение. Елисавета се е съгласила на този брак, защото спазва принципите, в които е била възпитана. Тя обаче не е щастлива, защото в душата й се таи нуждата да има деца - едно от най-важните неща, осмислящи живота. В такъв момент я връхлита любовта към Иво - любов, която я кара да се чувства свободна и щастлива.

В началото Елисавета не гледа на Иво като на мъжът, който ще събуди у нея тези чувства. Неугледният му вид предизвиква съжалението й и нейните чувства не прекрачват границата на милосърдието. Преди да срещне пленника, героинята е наясно със своята съдба. Тя не се страхува да признае собствената си вина, че е пропиляла живота си. Затова тя не може да се влюби толкова лесно. Но Иво провокира любовта й, която идва по-късно и води до психологическата промяна у Елисавета, намираща се в основата но творбата.

Героинята вече намира щастие, открива красотата на дълбокото искрено чувство. Но тази любов води до всепоглъщащата й омраза към мъжа й. Тя го е мразила цял живот, защото вижда, че с него не може да намери щастие. Но когато то я спохожда, ненавистта се засилва. Елисавета смята, че той е виновен за пропиления й живот. Тази омраза е двойно по-силна, защото чрез нея героинята опитва да се пребори със собствената си вина.

Елисавета има право на избор два пъти. Първият път избира да се омъжи за полковника, а вторият път избира любовта. Но тази любов влиза в противоречие с обстоятелствата, които я правят невъзможна. Между героите съществуват непреодолими прегради. От едната им страна е нуждата от свобода и щастие, а от другата - отговорностите към семейството и обществото. Този конфликт засилва драматизма на ситуацията. Към него се прибавят човешките предрасъдъци и омразата наоколо, превърнала се в лична ненавист. В такива обстоятелства любовта на героите е невъзможна.

Авторът характеризира по косвен начин поведението на Иво - чрез описанието на войната и епидемията. Прави впечатление, че той е наречен по име само два пъти. В цялото повествование е наричан “пленника”, тъй като истински човек в него вижда само Елисавета. Интересен е фактът, че преживяванията му не са представени с подробности. Акцентът е поставен върху духовната му извисеност, върху неговата емоционалност, чувственост и непосредственост. Той е “крадецът на праскови”, който за Елисавета се превръща в крадец на любовта. Най-широко обаче е застъпено описанието на любовното чувство у него, неговите прояви на нежност, всеотдайност и уважение към своята любима. Не се страхува да покаже чувствата си, следва поривите на сърцето си, като по този начин пренебрегва реалните опастности.

Една такава реална опастност в отношенията на двамата се явява ординарецът, който също не е останал безпристрастен към красотата на господарката си. Неговата любов е странна и тайна, защото не може да бъде споделена. Той става неволен свидетел на тяхната връзка. Елисавета усеща напрежението между тях и презрението му към Иво, станало причина за смъртта на пленника. На пръв поглед ординарецът застрелва Иво, изпълнявайки заповедта но полковника, но тя се явява просто улесняващ фактор за него и чрез нея той оневинява себе си за убийството.

Елисавета знае за заповедта на мъжа си, но остава с него докрай в колибата, в брачното ложе, въпреки че мечтае за момента, в който ще тръгне с Иво. Тя няма как да не се съобрази с обстоятелствата и това я кара да изпитва вина. Именно тя я тласка към самоубийство. Героинята счита себе си виновна за смъртта на Иво, защото има съмнения, че е можела да я предотврати. Мисълта, че не го е опазила, я кара да се чувства най-грешния човек на света. Разбира, че е сторила грях и избира достоен начин да си отиде от този свят. Моментът да направиш равносметка на живота си присъства в смъртта и на двамата. Те имат отговорности, но ги пренебрегват - опитват се да откраднат щастие в тези тежки времена. Нравствена кражба с драматични последици.

В жертва на тези обстоятелства се превръща полковникът. Той е пламенен родолюбец, вярващ в силата на българската армия, но е опустошен нравствено от войната. Тя го превръща в суров човек. Но той обича Елисавета по свой начин и ще страда за нейната смърт. Единствената му вина е, че забравя, че живее извън окопа и пренася войната в живота си.

Много от мотивите, оформящи сложния възел на драматичните противоречия, са изразени с описания. Присъстват темите за войната и омразата между хората, но и тяхната надежда за по-добро бъдеще. Има подробни описания на военните действия, чрез които се отразява съдбата на героите, както и образът на злото в изображението на епидемията. Има я цялата несправедливост на живота, но и силата, с която Елисавета и Иво надмогват тази несправедливост и дават израз на авторовата идея за извисяване на човешкото.

В повестта “ Крадецът на праскови ” Емилиян Станев ни прави свидетели на една дълбока и всепоглъщаща любов. Но и невъзможна, защото се поражда в едно тежко време, в което не може да съществува. Въпреки това авторът успява да ни представи една мечта за свят, в който силата на човешката любов може да преодолее предрасъдъците.


Една невъзможна любов
(Литературноинтерпретатив� �о съчинение върху повеста
„Крадеца на праскови” на Емилиян Станев)

Една от най-хубавите повести на Емилиян Станев е "Крадецът на праскови".В нея творецът се
проявява като тънък психолог на човешките души.В повестта авторът разкрива трагедията на двама
влюбени от различни националности-българка и сърбин, чиято любов е невъзможна сред ужасите на войната.Между тях стоят и психологически бариери.Авторът рисува героите сред убийствената атмосфера, между Първата и Втората световна война.Нищо не се е променилон в спомените от Първата световна война на младия разказвач-гладът, епидемиите, жалките пленници.Така че с тези картини авторът ни внушава, че между двете войни нищо не се е променило във военно Търново и конфликтите водяд само до смърт и страдание.Сред тази подтискаща атмосфера авторът ни представя образа на Елисавета-"облечена в светло синя рокля, ослепително бели ръце, къдрави коси..."В очите на момчето тя е съществото от неземния и омагюсан свят, от приказките.Още от това първо описание лъха лека поезия, романтика, която е отговор на нейната красота.Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата война.Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила-за любовта, щастието и духовната свобода, които не намира в живота.Трагедията и се засилва от факта, че е бездетна-бракът и е по разум, а съпругът и е комендант на града, когото никой не обича.От тук идва вътрешната и неудовлетвореност."Паничес ки страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни отправя проклятия и закани.Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи и побелели коси, стригана алаброс.Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис."Елисавета е изпълнена с милосърдие."Защо да не бъдем малко по-човечни?"Тези думи са искрен зов за човечност и милосърдие, но грубия и съпруг отвръща иронично:"Я остави тия даскалски приказки."Този диалог е доказателство за жестокото разминаване на духовния свят на двамата.Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета.Той е символ на грубостта и носи всички недъзи на съсловието си.Емилиян Станев внушава идеята, че подобни личности ни отблъскват със своята студенина и враждебност към обикновените хора, към войниците и към пленниците, които нарича роби.Ето една причина да се роди една красива любов.Запознанството на Елисавета със сръбския войник я поразява силно.Любовта между двамата има съдбовен характер заради противоречията, които я правят невъзможна.Иво е олицитворение на жертвите на войните, макар че е враг на България.В момента на срещата обаче животът му е разбит именно поради войната.Умело авторът рисува неговия външен вид -"мургав... хубав... мъж с къдрави коси и пръсти на артист."Той живее унизително-окъсан и гладен, но човешките пориви у него не са угаснали.Също като Елисавета той жадува за любов и щастие.Те са сродни души-духовно близки, което е предпоставка за зараждането на любовта.Трогателни са моментите на тази любов.Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им -тайните романтични срещи, откраднатата нежност, прекрасните им взаимоотношения и копнежа им един за друг.Особено важни са трепетите на женската душа.Елисавета е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна.Но след срещата с Иво тя засиява от любов, а на края достига до трагичното самоубийство от любов.През цялото време Емилиян Станев описвайки красивата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъзможна.Причините са слижни, свързани с жестоката вражда между двата народа-българи и сърби, които войната тласка един срещу друг.Причините за тази война са непоправими и правят любовта невъзможна.От една страна Елисавета се бои да престъпи строгите закони, страхува се от изневярата, изпълнена е с морални предразсъдаци.Тя става герой-нарушител на морала и затова този морал я наказва жестоко-със смърт.Друга психогогическа пречка за невъзможната любов е поведението на ординареца.Отвращение будят у Елисавета "потните и жалти длани...отбласкащ тил, покрит с рядка коса... тъмен поглед."Този герой символизира грубата и зла сила на войната.От една страна, той има комплекси като самотник и вдовец, не е равнодушен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от роба-съперник.От друга страна той е вярнотокуче на стопанина си и като типичен войник изпълнява заповедите му.С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна.С други думи всичко в тази история е против любовта- тя е обрачена да зъвърши трагично.Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасите нрави на войната и грубата военщина.Повестта "Крадецът на праскови" е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната.По този начин Емилиян Станев продължава традициите на тази тема след Йовков и като хуманист отрича тази кървава касапница-войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.

[djenna]

blagodarq naistina mnogo ;] []

[nasi4ka_1]

Speshno mi trqbva interpretativno suchinenie na tema Edna nevuzmojna liybov v povestta `Kradeca na praskovi` ot Emiliqn Stanev


Грешен раздел! Заглавието трябва да е на кирилица! (от Ruthless)

i az namerih ne6to ako ne e kasno :

Една невъзможна любов
(Литературно-интерпретативно съчинение върху повеста
„Крадеца на праскови” на Емилиян Станев)




Една от най-хубавите повести на Емилиян Станев е "Крадецът на праскови".В нея творецът се
проявява като тънък психолог на човешките души.В повестта авторът разкрива трагедията на двама
влюбени от различни националности-българка и сърбин, чиято любов е невъзможна сред ужасите на войната.Между тях стоят и психологически бариери.Авторът рисува героите сред убийствената атмосфера, между Първата и Втората световна война.Нищо не се е променилон в спомените от Първата световна война на младия разказвач-гладът, епидемиите, жалките пленници.Така че с тези картини авторът ни внушава, че между двете войни нищо не се е променило във военно Търново и конфликтите водяд само до смърт и страдание.Сред тази подтискаща атмосфера авторът ни представя образа на Елисавета-"облечена в светло синя рокля, ослепително бели ръце, къдрави коси..."В очите на момчето тя е съществото от неземния и омагюсан свят, от приказките.Още от това първо описание лъха лека поезия, романтика, която е отговор на нейната красота.Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата война.Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила-за любовта, щастието и духовната свобода, които не намира в живота.Трагедията и се засилва от факта, че е бездетна-бракът и е по разум, а съпругът и е комендант на града, когото никой не обича.От тук идва вътрешната и неудовлетвореност."Паничес ки страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни отправя проклятия и закани.Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи и побелели коси, стригана алаброс.Тоя алаброс придаваше на главата му израз на рис."Елисавета е изпълнена с милосърдие."Защо да не бъдем малко по-човечни?"Тези думи са искрен зов за човечност и милосърдие, но грубия и съпруг отвръща иронично:"Я остави тия даскалски приказки."Този диалог е доказателство за жестокото разминаване на духовния свят на двамата.Образът на полковника е пълна противоположност на Елисавета.Той е символ на грубостта и носи всички недъзи на съсловието си.Емилиян Станев внушава идеята, че подобни личности ни отблъскват със своята студенина и враждебност към обикновените хора, към войниците и към пленниците, които нарича роби.Ето една причина да се роди една красива любов.Запознанството на Елисавета със сръбския войник я поразява силно.Любовта между двамата има съдбовен характер заради противоречията, които я правят невъзможна.Иво е олицитворение на жертвите на войните, макар че е враг на България.В момента на срещата обаче животът му е разбит именно поради войната.Умело авторът рисува неговия външен вид -"мургав... хубав... мъж с къдрави коси и пръсти на артист."Той живее унизително-окъсан и гладен, но човешките пориви у него не са угаснали.Също като Елисавета той жадува за любов и щастие.Те са сродни души-духовно близки, което е предпоставка за зараждането на любовта.Трогателни са моментите на тази любов.Емилиян Станев пресъздава най-интимните трепети на душите им -тайните романтични срещи, откраднатата нежност, прекрасните им взаимоотношения и копнежа им един за друг.Особено важни са трепетите на женската душа.Елисавета е отегчена, скучаеща дама, застаряваща и отчаяна.Но след срещата с Иво тя засиява от любов, а на края достига до трагичното самоубийство от любов.През цялото време Емилиян Станев описвайки красивата любов между двамата, авторът внушава идеята, че тази любов е невъзможна.Причините са слижни, свързани с жестоката вражда между двата народа-българи и сърби, които войната тласка един срещу друг.Причините за тази война са непоправими и правят любовта невъзможна.От една страна Елисавета се бои да престъпи строгите закони, страхува се от изневярата, изпълнена е с морални предразсъдаци.Тя става герой-нарушител на морала и затова този морал я наказва жестоко-със смърт.Друга психогогическа пречка за невъзможната любов е поведението на ординареца.Отвращение будят у Елисавета "потните и жалти длани...отбласкащ тил, покрит с рядка коса... тъмен поглед."Този герой символизира грубата и зла сила на войната.От една страна, той има комплекси като самотник и вдовец, не е равнодушен към красотата на господарката си, но знае добре, че няма шансове пред нея и я ревнува от роба-съперник.От друга страна той е вярнотокуче на стопанина си и като типичен войник изпълнява заповедите му.С убийството на Иво той прави любовта им невъзможна.С други думи всичко в тази история е против любовта- тя е обрачена да зъвърши трагично.Иво и Елисавета са тъжни жертви на националните и психологическите предразсъдъци, на ужасите нрави на войната и грубата военщина.Повестта "Крадецът на праскови" е прекрасна, но трагична история за невъзможната любов сред ужасите на войната.По този начин Емилиян Станев продължава традициите на тази тема след Йовков и като хуманист отрича тази кървава касапница-войната, която прави невъзможни любовта, щастието и красотата в живота.

[CataclysmicAbyss]

^^Същото е като последното ,което постнах