Казват, че е по - лесно да се разкриеш пред непознати, които са напълно обективни в преценката си...Е, така и ще напарвя и наистина ви моля за помощ. Преди близо 3 години, в 6 клас, направих една голяма грешка. До тогава нямах много приятели и реших, че всичко идва от това как изглеждам и как се държа (бях доста пълничка, никога не бях имала гадже и бях комплексирана). За това като последната глупачка реших, че за да ме харесат трябва да се впиша, да бъда като останалите (тогава всичко, което вълнуваше съучниците ми бяха момчетата т.е.гаджетата) И тогава аз излъгах. Казах, че си имам гадже (това беше момче, което реално харесвах, но те не познаваха) Завършихме 6 клас, разделихме се за лятото, а през това време аз доста се бях сближила с онези момичето, които така нагло лъжех. И в началото на новата учебна година вместо да кажа, че всичко е свършило, аз продължих да ги лъжа. Предполагам съм мислила, че така съм им по - интересна, че имаме теми за разговор. В 7 клас онези момичета вече бяха станали най - добрите ми приятелки, а аз продължавах да раздухвам историята с "гаджето ми" и тя започна да става като в сапунен сериал, при това сърцераздирателен и едва ли не невъзможен. Бях се поувлякла много, прекалено много, всичко приличаше на долнопробна театрална пиеса. И най - гадното е, че ги лъжех за ужасни неща, предизвиквах искреното им съчувствие. Така и не си признах, а бях стигнала твърде далече. И така един ден, в края на 7 клас, две от приятелките ми дадоха една тетрадка, в нея бяха описали как са ме разкрили. Тогава аз, вместо да си признач цялата истина, се опитах да замажа положението, прикривайки едните лъжи с други. След много сълзи и извинения едната от тези приятелки ми прости напълно, не знам откъде намери сила, но го направи, просто ми и ми помогна. А откровено казано самата аз не бих си простила. Оттогава приятелството с това момиче е безкрайно силно, тя толкова пъти ме е уверявала колко прекрасен човек съм, а всеки път, когато го чуех, сърцето ми се свиваше... С другите момичета нещата не бяха същите, разбираемо е...отношенията ни съвсем охладняха. Нараних безкрайно много и едно момче, което харесвах, замесвайки го в тези лъжи...Той така и не ми прости колко го нараних... Сега, близо две години по - късно, все още нещо ме разкъсва при тези спомени, а аз се връщам към тях все по - често и по - често. Знам, че това чувство, колкото и клиширано да звучи, никога няма да се махне и ще ме преследва доживот, ще остави нещо като белег, от който не мога да се отърва. И все пак се чудя има ли смисъл да продължавам да се измъчвам и да се връщам назад към спомените, след като знам, че не мога да променя нищо...или дължа отново да кажа поне на момичето, което толкова бързо ми прости, колко съжалявам и каква грешка съм допуснала...или това ще е твърде егоистично, защото ще върне и нея към болезнените спомени??? Кажете, заслужава ли си след толкова време да се връщам назад и да ровичкам в старите рани? Или трябва да кажа поне на онова момиче, което първо ми прости, всичко отначало до край...?