Тъй като всички ще си кажете че това е поредната тема написана от посредствено, повърхностно и недоразвито дете, ще започна направо... всъщност не знам от къде да започна... добре: с тази тема не целя съпричастие или нещо от типа и не съм шибано емо, така че моля да ми спестите неща от типа на нарежи си вените или се удави в черен лак (тфа не знам дали го казват но се тая). просто.. всичко се обърна с главата надолу. всичко се промени, целия ми живот стана ебати бозата. нямам наистина никого. в момента съм сама у нас и сигурно в следващите няколко седмици ще съм. майка ми работи в чужбина, всичките ми живи роднини са по болници, а пък баща ми почина преди около 6 години.. приятелите ми.. на тях просто не им пука. в училище всички ме мразят и просто.. абе живота ми си вървеше горе долу нормално до скоро.. или по точно се правех че не забелязвам всичко около мен. нямам никого. абсолютно никого. на никой не му пука дали съм жива, здрава и прочие или не. все тая ще е дали съществувам или не. никой не оценява това което се опитвам да направя. никой не оценява нищо. нека се върнем в училище: целия ми клас... не.. всеки човек от випуска ми ме мрази или в най добрия случай съм му безразлична. всеки ден е ад за мен. ставам с мисълта че днес предстои още един ден в който ще съм невидима и в който всички ще се държат с мен като с вуду кукла (да.. понякога хората започват да ме виждат за да могат да си го изкарат на мен.) след това: приятелите ми. ако някога споделя с тях за някакъф свой проблем или ше ми се изсмеят в лицето или ще се направят че не са го чули или ще кажат "супер тъпа си че се сдухваш за такива неща" а мен точно тези неща ме карат да се замислям за това накъде за бога отива шибания свят. и никога не мога да кажа нещо без те да направят злобен коментар. не мога да повярвам че съм приятелка с тях. всъщност те са само две.. и може би те са тези за които съм видима по често.. още по лошото е че едната дори и не учи в мойто даскало а другата не е в моя клас.. заради това ги виждам доста рядко. но нищо.. след това идват наште: ами какво да кажа.. майка ми работи в чужбина и я виждам рядко 2-3 пъти годишно. вярно- наште от нищо не ме лишават и имам абсолютно всичко материално което някога съм поискала, но понякога материалното не е достатъчно за да си щастлив/а. после- баща ми- почина преди 6 години, мисля. но аз така или иначе го виждах рядко- 2 пъти седмично да кажем, защото той се занимаваше повече със своя бизнес (може би и заради това го убиха) бях малка и тогава не ми беше толкова тежко и не усетих липсата му. живея с баба ми. тя е най ужасния човек (колкото и гадно да звучи от моя страна) който познавам. просто се интересува само от себе си и само от това как да ме накара да бъда още по окована от гадния живот. може би ме е взела да живея при нея само за да направи нещата още по зле. сега тя, както и половината ми роднини, е в болница заради некфи здравни проблеми. та това ме оставя мен сама на света. така или иначе това че в момента я няма физически не променя много нещата, защото при нея, както и при всички които познавам, емоциите и духовността липсват. и интересното е че всички искат да ми отнемат останалата свобода и останалото време което имам за себе. сама съм. но все пак се задушавам от присъствието на.. не знам на кой.. просто съм задушена по всякакъв начин. а съм сама.
и все пак- на вас може да не ви се струва особено сериозно, но за мен това е наистина ужасно(понякога май съм твърде чувствутелна). не знам. просто ми дайте някакъв съвет (без неща свързани с скапаните наебани емота!) не искам съпричастие, нито нещо подобно, просто съвет за това какво да правя от тук натам. благодаря че го прочетохте и съжалявам ако съм ви отекчила.

т.7
krem4et0