Ахх любовта...онова прекрасно чувство дето те кара да изтръпнеш и да летиш в небесата само при мисълта за един единствен човек....онова чувство на което дължим толкова прекрасно изживени мигове,но също така и може би най-ужасните-тези,когато останеш сам...когато знаеш че него/нея вече го/я няма.... Толкова е тъжно като се замислиш колко обнабеждаващо,красиво,изпъ лнено с надежди и мечти...толкова истинско...е било...някога...
.....ето я и моята история ....
Бях писала 2 теми за едно момче,чудех се дали ме харесва,дали е със сериозни намерения,после се мразех когато го отблъснах когато се опита да ме целуне и така...беше ясно(или поне за мен) че и от 2те страни има привличане...той постоянно търсеше повод да е близо до мен,да ме държи за ръка,да ме прегъща...ох като се сетя само колко ми е хубаво,всеки момент ще се разплача...
Не го бях виждала от около седмица и нещо и в този период когато не бях с него осъзнах всъщност колко много го обичам(да, казвам обичам,защото го чувствам наистина) и че това не може да продължава така...Някой трябваше да си признае и явно това трябваше да съм аз...Ок,през тези почти две седмици така се бях нахъсала че ще му разкажа всичко,ей така,просто ще си му го кажа без да се замислям,така или иначе догодина няма да го виждам повече...Какъв беше смисъла да си мълча...нищо не можех да загубя...освен него... Ами ето,че дойде денят в който го видях...казах си,че ще му призная всичко и това може би наистина щеше да се случи ако не се държеше по онзи гаден начин....не ми говореше особено много,явно беше че ме избягва и на мен ми беше гадно...а после каза едни думи...думи които просто не искам да се замислям за тях(не че са кой знае колко лоши,но от неговата уста...боже,толкова ме заболя когато ми го каза)едва не заплаках,но се сдържах...обърнах се на другата страна и започнах да се смея с другите...а той дори не ми се извини...След като останахме сами,беше още по-гадно...едно мълчание,студенина... почувствах се отвратително! Почувствах че съм го загубила наистина,че моят страх явно е бил по-голям от любовта ми към него и затова не съм успяла да му го кажа,да му призная всичко...По едно време,на спирката бяхме застанали един пред друг,но разстоянието бе драстично завишено...ох като се замисля как ме гушкаше докато чакахме и как исках този момент да не свършва,как усещах парфюма му по мен след това....БОЖЕ!Най-прекрасните мигове в живота ми!Заклевам се! Ta...през цялото време се опитваше да избягва погледа ми и въобще да ме гледа...а аз го гледах право в очите,както по принцип много обичаме да правим-ей така,просто си седим и се гледаме право в очите.... Сега просто ме погледна с един студен поглед и ми каза "Кво?!" Ето в този момент вече бях сигурна.. Край,изгубих го! Защо все на мен?Защо винаги бягаме от тези,които ни харесват,а тези които ние харесваме бягат от нас....защо? Тогава също се сетих и за един цитат от един филм...и пак си казах че няма какво да губя,че трябва да му кажа всичко....но не можах...този поглед,съвсем различен от обикновенно просто ме убиваше....не му казах нищо повече... нито той на мен...после едвам едвам ми промъмри едно чао и това беше....
Тааа...тази ужааааасно дълга тема я написах не за друго ами за да накарам момичтата или момчетата,които ги е страх да споделят чувствата си да го направят навреме,преди да е късно...защото така можеш да си останеш с питането дали е било възможно,как е щяло да бъде....Ами ако...?
Хайде късмет на всички