Често определят Блага Димитрова като продължителка на темата за трудната женска съдба в един загрубял мъжки свят. Тя е първата българска поете¬са, дръзнала да изповяда открито устреми¬те на духовно свободната от догми и предразсъдъци жена, като в същото време съг¬ражда своята собствена визия за женското битие в личностен аспект.
Със силата на поетичното слово и с ис¬креността на лиричната изповед стихотво¬рението „Жена” на Блага Димитрова зав¬ладява и оставя отпечатъка на размисъл за саможертвената обич на жената - майка и любима. Началните стихове въвеждат пря¬ко в душевния свят на лирическата герои¬ня - безименна, но носеща най-значимото определение „жена”:
Как тревожно е да си жена.
Поетесата наслагва последователно де¬тайлите в портрета на своята съвремен¬ничка, родена да изпълни най-святата, но и най-отговорната мисия-да промени света около себе си и да устои срещу деструктивните сили в него:
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневния сив кръговрат
вярност- срещу изменчивия вятър,
нежност- в загрубелия свят.
Нравствената същност на жената обе¬динява нейната физическа и духовна кра¬сота, за да надмогне „ всекидневния сив кръ¬говрат”. Тя е извор на нежност като противодействие на лишените от нея човеш¬ки отношения. В несигурния свят единст¬вено нейната вярност в любовта може да бъде опора. Опозициите тук са смислово определени и ясно изразени като вярност - изменчивост и нежност - загрубялост. Съдбата на лирическата героиня е част от житейския кръговрат, но тя е и олицетво¬рение на вечните ценности, без които той напълно би се обезличил и дехуманизирал.
В сложните измерения на човешкото би¬тие жената прави своя избор, следвайки „безразсъдния път на сърцето” си. Призи¬вът на любовта е властен, но и „най-риско¬вания” от „ безбройните пътища земни”. Тя осъзнава ясно моралната отговорност и предопределеност на избора - „докрай да го извървиш”. Невидимата, но осезаема сила на любовта движи живота, дава импул¬си за неговото преобразяваме с увереност¬та на жената, че всичко това е заради обичта, заради зова на сърцето като нещо свято. И тя понася с радост своя дял, като изстрадана, но възвишена участ:
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш...
Да бъдеш в нощта светло прозорче,
което чака, първа стъпка,
разбудила утрото.
Светлите тонове в изображението доми¬нират като естествен израз на възприятие¬то у лирическата героиня за светлината, ко¬ято носи в себе си. Тя се излъчва от нейната способност да бди над своя дом като него¬ва вечна пазителка, като истинска жрица на семейното огнище. Метонимията „свет¬ло прозорче” отвежда към сакралното из¬мерение на пространствените граници на дома, съграден заедно с любимия човек. Трудната съдба, изпълнена с безброй за¬дължения на жената в семейството, пораж¬да не ожесточеност и ропот, а става осно¬вание за душевно удовлетворение и са¬мочувствие, че тя е в началото на деня: „пър¬ва стъпка, разбудила утрото”. Всичко оно¬ва, което е осветено от всеотдайната лю¬бов на лирическата героиня, е осмислено дълбоко като „единствена радост”от това „радост да даваш”. Това поетично опреде¬ление представя жената в нейното истин¬ско духовно, надбитийно измерение. Пое¬тесата изгражда облика й различно от ут¬върдените представи единствено като сто¬панка на дома и майка, като слаба жена, търсеща закрила от мъжа, подчинена му според патриархалния ред. Именно тя -„ слаборъката”- дава от своята душевна си¬ла на „ръката кораба”. В това е нейното величие, извиращо от способността й да обича до самоотричане.
Нравственото извисяване на жената е по-силно от прошката. Това е способността да се издигне над дребнавото, да се прео¬долее болката на нараненото сърце, което се е врекло да обича. „И непростимото да простиш” не носи повелителен характер. Никой не може да застави сърцето да прос¬ти, ако прошката не е осмислена дълбоко в него, но не като демонстративен жест, а преди всичко като духовна потребност в името на семейното, но и на човешкото щастие, както и на опазването на родовите ценности. „Изменчивият вятър" на житей¬ския кръговрат може да разруши градено¬то с години семейно гнездо. Отново „сла¬боръката”, нежната половинка на мъжа проявява своята душевна сила в изпитани¬ето по трудния си път. Надмогнала разру¬шителния удар на измяната, тя намира бла¬городство и саможертвена извисеност да гради отново „живот от отломки". Мета¬форичната образност създава точна асоци¬ативност със смисъла на преживяното от лирическата героиня.
Пресъздавайки образа на вечната жена, Блага Димитрова поставя акцент върху майчинството - най-значимото и същнос¬тното в творческото, съграждащо начало на женската природа. След усилията да опа¬зи и съхрани любовта, лирическата герои¬ня в стихотворението „Жена” споделя осъз¬натото от нея:
Отговорност е да си жена.
Бъдещето да носиш в утроба.
Биологичното призвание на жената е свързано с нравствено-етичното осмисля¬не на родовия дълг. В основата на това приз¬вание обаче е любовта, чието естествено продължение ще бъде „новото стръкче":
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Вечност да сториш от краткия миг.
Твоите прострени ръце за прегръдка
люлка да станат за нов живот.
Антитезното съпоставяне на вечността с „краткия миг” асоциира с продължението на човешкия род, в поддържането на веч¬ния кръговрат на живота. Ролята на жената е да свърже любовта с вечността на живо¬та. Жената-мадона е свят образ. Тя е приз¬вана да съхрани зародилия се в нея нов жи¬вот, образно пресъздаден от поетесата с красива метафора: „Бъдещето да носиш в утроба.” Това е най-благородната мисия, но и най-отговорното изпитание, в което жената майка отдава цялата светлина на ду¬шата си, за да опази и закриля новия жи¬вот:
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка - със бръчка
да заплатиш и в косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.
Пълното себераздаване на жената е част от нейната същност - да бъде всеотдайна и способна на възвишена жертвеност. Ли¬рическата изповедница в творбата не при¬ема своето майчинство като тежка орис, а като свой свещен дълг. Тя проявява най-нежната чувствителност на сърцето си, подчертана чрез метафоричното сравне¬ние „светла като звездоокия свод”. Висока е цената на майчинството, но в него са и радостта да отгледа „новото стръкче”, и страданието, заради което жената заслужа¬ва уважение и преклонение. Белезите от преживените грижи и изпитания са изразе¬ни отново с поетична метафора: „Сълза по сълза на новото стръкче/ своята хубост да предадеш.” Лирическата героиня на Блага Димитрова е осмислила своята съдба оп¬ределено и ясно като саможертвена: „Ни¬що от себе си да не оставиш ”, за да достигне до мъдрото признание: „Саможертва е да си жена”.
Понятието за възвишения образ на же¬ната поетесата внушава чрез нови измере¬ния на нравствената й сила. Дори когато тази сила изглежда изчерпана, тя отново на¬мира жизнена устойчивост да преодолее страданието в един противоречив и вечно променяш, се свят:
И до ранена, разбита гръд
чистите извори да защитаваш—
просто, за да съществува светът.
Експресивните епитети „ранена, разбита” засилват въздействието на моралното осъз¬наване за отговорността у лирическата ге¬роиня - „просто, за да съществува светът”. Метафората „чистите извори” насочва към вечните ценности в човешкия живот. На тях се крепи неговото съществуване и това пре¬допределя смисъла на дълбоко хуманното поведение на жената майка, любима и съп¬руга. Всичко това поражда естественото са¬мочувствие и чувство за достойнство у ли¬рическата изповедница:
Гордея се, че съм жена.
В стихотворението „Жена” на Блага Ди¬митрова съдбата на жената е очертана в нейната сложна противоречивост и един¬ство. Поетесата тръгва от тревожния ри¬тъм на живота, насочва се към възприема¬нето й за отговорността, към признанието за всеотдайната й саможертва, за да ут¬върди основанието й за гордост. Жената в творбата на Блага Димитрова не е иконо¬писен образ, макар да е толкова близо до светия образ на Божията майка. Тя е емблематичният образ символ на земната, обикновена жена, която се издига до ве¬личието на възвишеното и святото чрез си¬лата на саможертвената обич и дълбоко умъдрения поглед към света и неговите из-вечни ценности. В сравнение със своята предшественица Елисавета Багряна, ли¬рическата героиня на Блага Димитрова е наша съвременница, която не разрушава прегради и не отменя морални забрани. Тя вече е утвърдила правото си на свой избор според зова на сърцето. Не я влече дръзко „скитническа, непокорна кръв”. Ли¬рическата изповедница в „Жена” съвсем съзнателно осмисля призванието си в пространството на дома и утвърждава се¬бе си като личност, която е изградена в хармония с родовите и общочовешките ценности, с природната и хуманната си същност.
Лироепическата творба на Блага Димит¬рова може да се приеме като поетичен раз¬мисъл за ролята на жената в съвременния свят; жената като средоточие на радости и изпитания. Интелектуалното и емоционал¬ното начало в стихотворението „Жена” са в единство, което е насочено чрез въздейс¬тващата сила на поетичното слово към яв¬ната потребност от утвърдено признание на жената и нейното благотворно влияние в „загрубелия свят”.