Някои жени са тъпи като антични брадви. Изглежда съм случил на такава. След като напрaви поредица от глупости(забременя и после вместо да ми съобщи само на мен го изръси пред 30-40 човека) сега тя е възмутена. От мен. Поставя ми условия, води преговори, все едно сме си обявили война.

Искала да си запазим детето. Добре, ще освободя малко място във фризера. Чакай малко, защо ми крещиш че съм нещастен идиот? Нали се съгласих с теб... Това жените не знаете какво искате. Искате, искате и като го получите пак сте недоволни... А? Не си имала предвид такова запазване? О, ама мило... аз мумии вкъщи не искам, ще се депресирам съвсем. Пък и знаеш ли как миришат лятото? Ето - пак викаш. Аз ти казах - жените не знаете какво искате... ъ? Добре, хайде обясни ми по какъв начин искаш да го запазим. Имаш предвид живо ли? Такова - мърдащо? От онези с пелените? Омфг. Я изключи факса за момент. Не, не се оглеждай, онзи в главата ти имах предвид. Я сега пак премисли нещата на трезво. Какъв родител можеш да бъдеш? Щото аз не мога. Да, също така и не искам, права си. Виж сестра ми с племенника, например. И ако се чудиш - да, сестра ми някога беше нормална, очите й не бяха кървясли от недоспиване и не крещеше за най-малкото нещо. А и аз не съм като мъжът й. Никога няма да си сложа лепенка "Бебе в колата"... Да спра да говоря ли? Окей, ще се гледаме. Щом така ти е хубаво.

След пет минути мълчание ми поставяш ултиматум? Или теб и бебето заедно или се разделяме? Нека те префразирам заа момент. Или приемам да си имам бебе, жена, да правим сватби, да започна да живея през деня, да прекъсна ученето, да зарежа всичко което е планирано за бъдещето, да си отрежа квитанциите за забогатяване и развитие, да не излизам повече когато си поискам и да правя каквото си поискам, да се съобразявам с някакъв недоразвит организъм и фекалните му процеси... или да вдигна рамене и да си тръгнеш?

"В шаха понякога се налага да жертваш царицата за да се предпазиш от мат... " замислено казах аз(едва ли съм запомнил точният словоред... уатевър). Това бяха и последните ми думи към нея. После станах, отидох бавно до прозореца и се загледах навън. Тя дойде и ме прегърна. Стояхме така около минута. Пълна тишина. Нямаше шум от вентилаторите на компютрите, нямаше часовник който да цъка. Тя ме пусна и се отдръпна леко назад. Оствих ръцете ми да се свлекат от раменете й до кръста й. Премислях какво да кажа. Рядко се случва да не знам или пък да не изръся някоя глупост просот за да си спечеля време докато ответната страна е уудена и се опитва да разбере какво имам предвид. Тъкмо си отварях устата за да спечеля нужното ми време, когато тя целуна показалеца си и го постави на устните ми в знак да замълча. Обърна се и тръгна към вратата. Стиснах зъби и се обърнах отново към прозореца. Вратата хлопна. Аз продължавах да си гледам през прозореца.

Вътрешно не ми е прекалено спокойно... Без мен тя най-вероятно няма да роди това дете, което е и правлното в ситуацията... Винаги съм преглеждал нещата от колкото се може повече гледни точки и съм вземал най-доброто според мен решение. Но правилно ли постъпих този път? И ако е правилно защо се чувствам сякаш мъкна целият свят на гърба си?