Всичките тези истории с влюбването и "немога да живея без него"? Дали не прекаляваме малко? Нужно ли е да се обвързваме чак толкова с "половинката"? А всъщност... защо го правим? Дали пък има нещо такова, като това, което ние наричаме любов или просто се надлъгваме и примиряваме с недостатъците на другия за да не сме сами? Какъв избор имаме? Да сме сами и депресиращи се от дойките приятели или пък просто да "забършем" някого за да не е без хич? Всъщност... това цялото "забиване" е ужасно. Звъня, човекът идва, вършим работата, а после си отива... Той е щастлив - задоволен е, а аз няколко часа съм в еуфория, че все пак не съм най - нежеланото същество на света. Няколко часа по - късно... депресияааааааа! Защо след прясно приключена връзка имаме такава отчайваща нужда да направим нещо, което ще ни депресира повече, да скочим в леглото на първият, който сме срещнали? Дали това наистина е продиктувано от това, че сме наранени и любовта има пръст или просто егото ни страда?