Карам черно волво по пътя прашен.
Изпълнен с мисли,
той изглежда ми някак си страшен.
Дълъг и сив, в далечината е краят.

Слънцето изгаря ме като очите на влюбена жена,
блести и искри,
нещо си за красотата ми спомена.
А пътят се вие в далечината.

Високо, в небесата, орелът кръжи.
Разперил крилата си мощни,
напомня ми, че и аз мога да летя.
(О, не, това не са лъжи).

В миг един, щом погледна
тез златни нивя и сините исполини,
сам ще възседна
пегасът на свободата.