Пиша го на вас,защото нямам смелост да го напиша на НЕГО,просто не занм какво става с мен,това не съм аз или поне не бях.

Гняв,болка,омраза,страх,жел ание,лудост,срам,съжаление. ..Всички те се преплитат в мен и ме задушават.Отчаяна съм!Знам какво да правя,но не мога,не ми достигат силите,явно не съм толкова силна,колкото мислех.Защо се получи така?! Иска ми се пак да бъда онова гордо и решително момиче,но НЕ ти ми отне всичко дори и себеуважението.Ала същевременно ми даде толкова много...Чувствах,че ме обичаш така силно,беше готов за мен бос в огъня да влезеш,правеше каквото исках,винаги беше там,когато имах нужда,знаех,че за теб съм всичко,просто го знаех!Колко хубаво звучи,исками се пак да вярвам,че е така,но ти се промени,аз също-вече не сме хлапаците,които бяхме,светът отдавна не е розав,а мечтите...Мечтите така или иначе ще си останат просто блян,далечен сън,сякаш сънуван от друг човек и в друг живот.Прашната книга е пълна със спомени,а душата ми...Тя е празна!Гневът диктува думите ми,превзел е съзнанието ми!Чувствам се нищожна,така малка,а носеща толкова огромна болка в себе си.Спомням си ясно всичко... Започна на 15 ноември 2006г.,проклинам тази дата,проклинам те и теб.Защо?Защо по дяволите ме накара да се почувствам така обичана,а после ме разпиля на хиляди пърчета.Мразя те!Но мога ли да те мразя наистина или това е поредният ми опит да излъжа себе си,както ме излъга ти?!Знаеш ли,липсват ми лъжите ти,липсва ми ревноста, ината, самодоволството ти.Чак сега разбирам защо не вярвах на никого,защо странях от хората-предпазвах се от такива като теб.Истина е,че най-много ни нараняват близките на сърцето ни...Да,нараняваше ме,а дори не го осъзна.Мълчах си,болката се натрупваше вътре в мен и накрая рухнах.Прости ми,превърнах тази болка в омраза,за да се спася.Признавам ти го,измамнико,обичаше ме,заедо се реехме из простора,но излъга себе си,излъга и мен...Малко е късно за това,но ОБИЧАМ ТЕ,а трябваше да те мразя!Не знам какво пиша, объркана съм...Защо ли продължавам след като думите отдавна изгубиха смисъла си...