Незнам дали темата въобще е за тук,или незнам дали другите така мислят,защото моята тема е за голямата любов,за грешните тълкования и за любовта която изпитвам към всеки мой близък.

При мен нещастието е нещо като...проклинание.Ден след ден все някое нещастие,толкова различни чувства минават през мен,че понякога неьнам да се мсея ли,или да плача...
Омръзна ми да ми съобщават,че един от близките ми хора е починал в тежка катастрофа,или е прегазен в дискотека...защо става толкова често?
толкова съм се наранила о тези загубени хоа,че щом случайно видя никролог на млад човек очите ми се пълнят със сълзи.
Омръзна ми да съм сама...и изведнъж да се появят толкова хора които за момента считам за идеални...и когато избера най-добрия той да се окаже най-лошия.
Омръзна ми от хорските клюки,от яхното изкривено мнение...омръзна ми всяка втора да се изявява с своите "бойни" умения...омръзна ми от тази която мисли,че свалям найният бивш пиятел,а всъшност незнае колко много говорим за нея...и ,че го чувствах като приятел,но злобата и умопомрачението,ни заслепиха и сгешихме.Сгрешихме с това,че си казваме здравей,с това,че съществуваме.
Нима всеки ме мрази?...нима целувката с онова момче не значи нищо,или може би значи "ОМРАЗА",чиста и ткака бистра омраза?!

Но знайте,че аз ги обичам...обичам и тяхната злоба и милост,осмивка и сълзи...обичам теб...нея...него...Ах колко обичам да обичам,но когали ще бъда обичана?