на 17 съм и да проблемите са неразделна част от живота до някаде и те ми помогнаха да стана такъв какъвто съм сега макарче ми се иска да съм като повечето ми връстници тъп прост загубен алигофрен на който не му пука за нищо и за никой но за съжаление нестава и всъщност не съм песимист падам си реалист но много неща ми липсват липсва ми любовта (като исключа тази на майка ми и братми) липшсва ми мъжкото присъствие майка се опитва да го компесира но все пак едно е да си говориш с някой мъж както се казва по мъжки друго е с майка си опитвам се да гледам положиелно на нещата но понякога това чувство на самота направо ме прояжда отвътре на нкой дори и на най-големият си враг не му пожелавам да преживее това което съм прежиял аз сега ще кажете какво толкова може да си преживял ти си само на 17 може да съм на 17 но със сигурност съм видял повече от голяма част от мойте връстници (казвам ПО-ГОЛЯМАТА а не вички)