Цитирай Първоначално написано от ivakavlad
на 17 съм и да проблемите са неразделна част от живота до някаде и те ми помогнаха да стана такъв какъвто съм сега макарче ми се иска да съм като повечето ми връстници тъп прост загубен алигофрен на който не му пука за нищо и за никой но за съжаление нестава и всъщност не съм песимист падам си реалист но много неща ми липсват липсва ми любовта (като исключа тази на майка ми и братми) липшсва ми мъжкото присъствие майка се опитва да го компесира но все пак едно е да си говориш с някой мъж както се казва по мъжки друго е с майка си опитвам се да гледам положиелно на нещата но понякога това чувство на самота направо ме прояжда отвътре на нкой дори и на най-големият си враг не му пожелавам да преживее това което съм прежиял аз сега ще кажете какво толкова може да си преживял ти си само на 17 може да съм на 17 но със сигурност съм видял повече от голяма част от мойте връстници (казвам ПО-ГОЛЯМАТА а не вички)
Аз също съм на 17 и определено съм доста по-различна от повечето ни връстници.Сега сиг ще си помислиш,че го казвам само заради темата,но определено не е така.Не смятам,че тук е мястото да изяснявам защо е така..ако искаш вярвай,ако искаш недей!Твоя работа,но искам да ти кажа,че все още има и доста по-различни и свестни хора.Не искам да обидя никого с това.Може би просто все още не си ги срещнал.Има време и затова.Относно любовта - тя и на мен ми липсва.Нямам предвид на майка ми или някой роднина.Говоря за др тип (предполагам се досещаш за какво става въпрос).Мъжкото присъствие и на мен ми липсва,поради простата причина,че откакто съм родена живея само с майка ми.Разбира се имам вуйчо ( брат на мама),а пък и др роднини (мъже),но е др да имаш и баща!Не се оплаквам-свикнала съм и вече не ми прави чак такова впечатление.Нямам нужда от нищо,всичко си имам,но е мнооого трудно.Предполагам и твоята майка,както и моята дава всичко за теб,така че да живееш добре!Както и да е де.Мисълта ми беше,че идеално те разбирам!Наистина нз какво си преживял,а и не смятам да разпитвам,понеже съм убедена,че не ти се говори за тях..просто не се поддавай на самотата.Знам,че за момчетата е мн трудно да си признаят,че понякога може да им се случи да плачат..мен обаче това не ме плаши и мога да и кажа,че особено през учебната година доста често ми се случва.Повярай ми - когато се "наревеш" едно хубаво (поне на мен де) ми олеква супер много! Абе с една дума намирай начини да се избавиш от напрежението.Трудно е,но се свиква! Просто подбери най-добрият и подходящ вариант за теб!