Има моменти, които искаме да не свършват, хора, които винаги да са до нас било то защото сме влюбени в тях или защото сме привързани. Има моменти в живота когато си казваш "Боже, няма какво повече да искам, защото всичко което искам се случи" Но скоро това чувство си отива ... радостта се замества от тъгата, светлите чветове от тъмните, смеха от плача, усмивката от безмълвни устни. Тогава си спомняш моментит, когато си бил щастлив и си се усмихвал и искаш те да се върнат, но нямаш сили да се изправиш и да се бориш. Точно тогава имаш нужда от подкрепата на някого, който да ти помогне, да те извади от тази дупка, в която си попаднал ... оглеждаш се около себе си и какво? Виждаш, че си сам, няма на кого да кажеш, да споделиш, няма от кого да потърсиш подкрепа, няма някой, който да избърше сълзите от лицето ти ... това е, сам си. Сам си, защото виждаш, че хората около теб са погълнати от свои проблеми и задължения и нямат време за теб ... Но точно това не трябва да те подтиска повече, не трябва да те тласка още по-надолу в дупката, а трябва да ти покаже, че сега е момента, когато сам да си помогнеш. Вдигаш глава и продължаваш напред, ще свикнеш с болката и скоро тя сама ще си отиде и ето ще дойде момента, когато пак ще си на върха на щастието и ще е смееш и ще си доволен. Кръговрат, прост ... Защото ако я няма болката, няма да можем да се насладим на щастието както трябва.