Моля?Аз ли съм го казала?Преди година и половина-напълно възможно.С времето всеки ден от любовта ти се вижда прекалено сложен за да ръководи такова относително нещо като "целият свят".Прекалено само за някои хора?По-скоро прекалено за повечето.Понякога се питаш къде е красотата на цялата работа,тънката далавера,златната мина,печелившият фиш от тотото.Тършуваш,питаш,слуш ш,научаваш нови неща за хората и някои ти харесват,други не.Естествено,винаги има какво ново да научиш,но да се задълбаваш прекалено си е с риск за вманиячаване.Какво те кара да плачеш?Какво те кара да се смееш?А да губиш надежда?Да вярваш и да се надяваш?Да взимаш трудни решения?Да рискуваш всичко и едновременно да се страхуваш да не го загубиш?Къде най-често се появяват съмнения?А това което преви всеки ден различен?Ще звучи ли смешно и не на място ,ако на всички тези въпроси се отговори с думичката "любов"?
Тя не винаги ни отвлича там където искаме.Никой не иска да е на върха на шастието и да се стовари като човал с картофи ,по дяволите,всички искат да си останат в облаците.Животът не е такава приказка.Само защото някои от вас са изживели "най-прекрасните 5 секунди в живота си" с прословутата 1-ва целувка или са казали първото си "обича те" на човек когото наистина обичат,или за половин час са почувствали върховното удоволствие с красивия принц/приказната принцеса(мхм,за Св. Секс ства въпрос)...това не означава ,че животът е прекрасен.Не,не значи,въпреки това ,което повечето от вас ще кажат.Не и за мен.Колкото и да мисля и да разсъждавам,нищо не е вечно.Тези моменти,дори и доказателства за щастие,не траят завинаги.Един ден всичко е наред, друг светът ти се струва малък и едновременно препълнен с едно голямо НИЩО.Защото това е болката,страданието и изобщо цялото чувство,щом изгубиш любим човек.Не става дума само за гадже (ах,"любимата" ми дума,ама нали съм загубена-не мога да се сетя за друга в момента).Може да е майка,баща,брат,приятел,кот ката на съседите без опашка,пияницата на квартала...Така де,разбрахте накъде бия.И какво,загубиш ли някой от тях,губиш всички моменти и остават само спомените,от които се чувстваш още по кофти.Какво правиш в такъв момент?Хващаш следващия влак,намираш си здрава сламка,за която да се държиш,търсиш си кутия за душевни отпадъци...
Anyway,добре,че някой шарлатанин е измислил поговорката:"След всяко падение,има възход.",иначе не знам как някои от нас биха се оправили.