Скъсване

Десет хиляди вериги
Късат се и вълноломът
Просто ме побира в себе си
Като празен, спукан мях.
Нима вътре дочух смях?

Осемдесет и девет светлини
Късат ме в двадесет и пет парчета
Зъбят се на идващите бъднини
Вкарват тръните си пак в плета.
Чия сянка там тихомълком крета?

Тринадесет нокътя, в Кожа родени
Убиват всичките ми седем светци
В пръст и кал от Адама уж калени
Рухват над пясъка деветте ми отци.
Кажи ми, кой от всички нас го боли?

Тридесет и една черупки от прах
Костеливо прегръщат ми колената
И не мога тъй, както преди сбрах
Да рефлектирам обратно вълната.

Нима
Сега
Умира
Душа?