Говориш за една такава апатия, която бавничко се опитва да прерастне в лека депресийка ли? На мен ми се е случвало да се чувствам самотна и да си давам сметка, че ако нещо ми се случи и имам нужда от рамо в 3 през нощта, няма на кого да се обадя. Въпосът не е в това ккаво ще стане, когато ми вдигнат телефона, а в това, че не знам на кого да се обадя и че е по-вероятно да си го дължа в мен, отколкото да будя хората. Това е тъжната истина - истинското приятелство не се страхува да събуди другия, да го помоли да ти извади спиралата, тъй като се е заклещила, или да те къпе, когато вече не можеш сам. Колко такива приятели имаме? Николко, или много малко. Истината е, че такива приятелства се градят с години, които ние все още не сме живели, затова се чувстваме самотни и отчаяни. От друга страна това ни кара да се отдръпваме от хората, които след време могат да ни бъдат такива приятели, да го отблъскваме, за да не страдаме. Така се чувстваме още по-самотни и кръгът се затваря