'Немили-Недраги'' (5 глава) - трансформиращ преразказ от името на Бръчков


Две недели минаха.Македонски изчезна нанякъде. Само аз,Хаджият и Попчето останахме, защото Странджата се разболя тежко и легна на легло.Всичко запустя,съдовете останаха немити,хаос цареше в кръчмата тогава. Хаджият отиде да търси пари пари назаем от някакъв чорбаджия и повече не го видяхме. Попчето дълго време го чака, но след като не се завърна, той тръгна да си търси късмета. Останах само аз при Странджата. Не можах да го оставя сам, бях му благодарен, че ни хранеше и подслоняваше в мразовитите зимни дни. Тогава той имаше нужда от моята подкрепа и присъствие. От ден на ден той добиваше мъртвешки вид. Постоянно кашлеше и не можеше да опита никаква храна. Често ми говореше за великите си битки в Стара планина. Сякаш му олекваще от спомените за тях. Странджата знаеше ,че му остава малко време, но го мъчеше това ,че чака смъртта си във Влашко, а не на битките в Стара планина. Вече говореше по-рядко и повече страдаше.
Един ден ми благодари за това,че останах при него когато има най-голяма нужда от подкрепа. Беше спокоен още,че българин ще му затвори очите. Стисна ми ръката. Поиска да ми подари нещо за спомен, ала рече че няма нищо. Странджата ми каза да отворя малкото ковчеже до него. В една връзка бяха увити меки неща. Разтворих кърпата и що да видя? Там бе мемоарът, издаден на 1867 година от революционния комитет и къс от старо знаме. Цял потръпнах при вида на този велик документ. Странджата се повдигна от леглото, взе ги от ръцете ми и ги целуна. Остави го на мене за спомен. След два дни умря. Затворих му очите, продадох вещите от кръчмата та платих за погребението му. Единствен аз го изпратих в последния му път.



Немили Недраги
Иван Вазов
Трансформиращ преразказ


Минаха две седмици, а Македонски беше изчезнал без да се обади.Аз съществувах, благодарение на неговото милосърдие и изведнъж бях останал без средства и гладен. Заедно с Хаджият и Попчето ядохме два-три дни на вяра у Странджата заедно, но той изведнъж се разболя и ние останахме гладни. Огънят, където къкреше бобът, угасна, съдовете и чашите стояха немити и дебел пласт прах ги покриваше. Шумната и многолюдна кръчма стана пуста. Хаджият тръгна да търси пари от някой богаташ. Замина и не се върна. Попчето остана още ден-два и той тръгна да си търси щастието. Останахме двамата със Странджата. Не можех да го оставя сам. Пари нямах, но морална подкрепа можех да му дам.Той беше много болен, кашляше и пъшкаше и нито искаше, нито можеше да се храни.Умираше, а аз не можех да му помогна и го гледах с мъка. Лицето му стана изпито и бледо, хлътналите му очи бяха лъскави, а раните по лицето му първо посиняха, а после потъмняха. Гледаше ме със сълзи на очи и ми приказваше за битките в Стара планина. Спомените за юнашкото минало му помагаха да приеме по-леко съдбата си. Юнака знаеше, че умира и търпеливо и гордо чакаше смъртта.Тежко му беше, че ще я срещне болен, а не в борба за свобода. Понякога споменаваше и роднините си и после пак за хъшуванията си говореше. Аз го слушах с благоговение и запомнях всяка негова дума, но болестта му напредна и той взе все по-рядко да говори. Старият герой ми благодари, че не съм го оставил да умре сам на чужда земя и е спокоен, че ще има кой да му затвори очите. Казах му да не се вълнува и да знае, че името му ще остане вечно, че е герой. Странджата ми стисна благодарно ръката. Хубаво му беше да чуе тези утешителни думи, после хвърли разсеян поглед и пак проговори. Кахъреше се, че не е богат, че няма какво да ми остави. Успокоих го, че за мен неговият пример е достатъчен. Тогава той ми каза, че на дъното на ковчега има една връзка, в която е скрил две много скъпи за него неща и поиска да ги види. Отворих ковчега и извадих нещата от него. На дъното намерих една връзка, в която бяха увити някои меки неща. Развързах я предпазливо и извадих една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът издаден на 1867 година от Революционния комитет, а дрипата - къс от вето знаме, на което се виждаха само думите „...или смърт!”.
Това бяха величествени, славни документи. Потреперах от вълнение. Странджата се повдигна и ги поиска. Пое ги и ги целуна и със слаб глас ми каза да ги взема за спомен от него и да не го забравям.
След два дни умря. Затворих очите на един славен българин. Продадох съдовете и стъклата, за да платя погребението. Само аз го изпратих до гроба.
Такъв беше краят на предците на българското освобождение.



Трансформиращ преразказ на I глава от името на Бръчков

Казвам се Бръчков.Млад съм.Причината да дойда в Браила е ,че избягах от магазина на бащаси,защото ми бе омръзнало тихото,сигурното и егоистичното съществуване.По време на пътуването написах и една патриотическа поема.
Слязох от парахода и видях един човек, висок, с дребно и надупчено от шарката лице.Той ме съгледа,запознахме се,казваше се Македонски и съобщи, че отивахме в кръчмата на Странджата.
По пътя към тази кръчма внимателно разгледах околността.Улиците пустееха.Мъжделивите фенере едва-едва светеха.Всички магазини бяха завторени.Разбрах от Македонски че по това време всички лавки и кафенета ,които принадлежат на българи,имат гръмливи надписи.Върху едно кафене пишеше с големи буки Филип Тотю,храбрий Български войвода.Но най-интересните бяха лавките на тютюнджиите.На една бе изобразен един турчин, а до него,хъш с гола сабя.Тогава хъш се наричаше всеки,който е избягал от тъмницата,от робството.
Най-накрая стигнахме до тази кръчма.Имаше едно прозорче , дето бе наравно със земята, над прозорчето пишеше Народна кръчма на Знаменосецът!.
Влязохме.Кръчмата бе една дълбока изба,в която се слизаше по една стръмна и извита стълба.Една опушена и полуразбита лампа осветяваше вътрешността. На една стена бяха налепени няколко картини,които представят боевете на Балкана.Най-любопитна ми беше картината ,на която е изобразено село,а от него излизат няколко селяни.Пред тия сиромаси вървеше един стар търчин с блюдо на ръце,в което стоеше пита хляб.Срещу тая група се задаваше друга група,състояща се от момци войници.В средата се издигаше един великан , който държеше огромно червено знаме с думите:”Свобода или смърт!”.Отдолу,под тая величествена картина пишеше:Да живее храбрият Странджа-знаменосец!
Седнахме с Македонски на масата при другите хъшове.Той започна да разказва за боевете в Стара Планина.Най-старият от хъшовете,това бе Странджата.Той бе сух,жълт,с гъста черна брада.Слушаше внимателно за разказа.При най-малка невярност викаше по другаря си гневно и се мусеше.Зяпах в устата на Македонски и жадно ловях всяка негова дума,а когато се обадеше Странджата,вниманието ми се преобръщаше в благоговение.Впивах вторачено очите си в жълото лице на стария хъш,как се свива от рани и трудове чел. До Знаменосеца стоеше по турски един момъкс сухо,длъгнесто,хълтеникаво лице.Викаха му Хаджият.До него седеше друг млад човек с черно и нагърчено от преждевременна старост лице.Той гледаше внимателно към Македонски.Викаха му Попчето.
Но най-много се възхищавах на Странджата.Тоя бледолук,сух като скелет човек го гледах със страхопочетание.Настоящет � му се вижда тежко и безласвно,но се вълнуваше при възпоминанието на славните и героични подвизи,дето ги разказваше Македонски.