Дори незнам защо пиша.По принцип не обичам да говоря за за чувствата и изживяванията си,но реших че ще ми бъде по-лесно да споделя с непознати отколкото с близки приятели.И така.Всичко започна в началото на миналата година.Тогава го видях за първи път.В началото не ми направи голямо впечатление, но с течение на времето сякаш съвсем неосъзнато запо4нах да изпитвам нещо към него.Копнеех да го видя сякаш само очите му ми даваха силите да дишам и да се чувствам жива.Не исках повече,просто имах нужда да го зърна.Дори и за миг.Изпитвах дори страх да се доближа до него защтото започвах да треперя.Ха ха.Сякаш мъж не бях виждала.Но честно казано и така се чувствах.Знаех че не изпитва нищо към мен.Не ми беше казал,но не беше и нужно.Чнаех че лубовта ми няма бъдеще.Чувствах го.И все пак се надявах.Нали казват че надеждата умирала последна.Е да, но скоро подозпенията(ако мога така да ги нарека)се потвърдиха.Разбрах че той е влюбен в едно момиче от нашата компания.Или поне той така твърдеше.Сякаш не обърнах много внимание на това защтото той си имаше славата на сваляч.Но въпрвки това всеки път когато говорвх с нея(въпросното момиче)ми заставашв буца на гърлото,защото се чувствах безпомощна.Тя не само не изпитваше нищо към него,но дори говорвше за чувствата му някак си с присмех.От това ме болеше.Ако тя изпитваше същото към него щях да бъда донякуде доволна-той щеше да бъде щастлив,а като ги гледам заедно и аз щях да се примиря, да се отдръпна,да забравя.Но не.И така аз продължих да се надявам на нещо невъзмойно колкото и да се опитвах да убедя себе си че това няма бъдеще.Но както казват на сърцето не се заповядва.Но бяха минали месеци,а нищо не се променяше.И на мен ми омръзна да бъда в образа на страдалката на нещастно влюбената.Винаги съм била горда и силна,а тази любов ме направи слаба и нерешителна.И ето че дойде денят на бала му(с приятелите и семейството).Бях си казала днес или никога.Това което се случи тази вечер е решаващо.И то се случи.DJ-ят не беше оведомен че той няма приятелка и каза"следващият танц е за... и дамата на сърцето му".Тези думи,сякаш още ги чувам защото след тях последва нещо което тотално стина илюзиите ми.Там пред цялото му семейство,пред приятелите му,той тои отиде и я покани натанц.Единственото което исках в този момент е да избягам, да се скрия,да потъна в земята.Но не можех.Защото всички щяха да научат за чувствата ми.А аз не исках да разберат,най-малко той.Не исках съжаление от никого.Просто изчаках да дойде подходящият момент и си тръгнах.не исках да виждам никой,а само да бъда сама и да забравя всичко.От тогава започнах да избягвам каквито и да било срещи с него.Не копнеех да го видя както в началото.Копнеех да го забравя.Видях го само още 2-3 пъти от тогава.После сякаш се скри.Както и исках.Но още изпитвах нещо(освен болката).разбирах от приятелите си по нещо за него,но и това беше за кратко.От месеци не съм чувала нищо за ... ,но още си спомням всичко сякаш се е случило вчера.Казват че очи които не виждат се забравят.Аз не знам дали съм забравила напълно,но поне така мисля.Продължих напред светът не се е свършил.

И така, това беше моята история,както е заглавието една красива,но болезнена илюзия

P.P.съжалявам,че е толкова дълго и все пак благодаря за вноманието.И МОЛЯ без подигравателни и тъпи коментари