Беше студен есенен ден.Стоях загледана през прозореца и мислех за толкова много неща.Унесена в мислите си се стреснах от телефона,който сякаш не бях чувала да звъни по този начин...беше някак различен.За миг се замислих дали да вдигна слушалката,но все пак отговорих на обаждането.Беше майката на най-добрия ми приятел.Когато чух разтреперания и глас изтръпнах цялата...сърцето ми биеше като лудо.След това не помня нищо...Когато се събудих бях в болница.Около мен имаше много хора,но не разпознавах никого...всички те бяха без лица.Чух,че съм изпаднала в шок,но не чух защо.След 3 дни се събудих,непомнеща нищо.Когато отворих очите си около мен бяха всички които обичам.Без един-най-добрия ми приятел.Човека който беше с мен винаги.Попитах кога ще дойде,а майка ми ми каза да си почивам.Не знам защо,но исках да го видя.Усещах,че нещо не е наред.Той никога нямаше да ме изостави в такъв момент.Исках истината и я получих.Чух отново това което чух и по телефона.Усетих как отново цялата изтръпвам,но този път не позволих на мъката да ме надвие.Истината,заради която бях три дни в безсъзнание,бе че най-добрия ми приятел е починал от натравяне.Бил на купон на който му дали някакви хапчета с алкохол и марихуана.Организмът му не издържал и след 12 часова битка издъхнал.Когато слушах историята сякаш беше някакъв страшен филм.Беше всичко друго,но не и действителност.За мен светът си отиде заедно с него.Всички около мен бяха без лица,без имена,всичко беше сиво и еднакво.След месец и половина отидох на гроба му,паднах на колене и зарових ръцете си в пръстта.Изкрещях с все сила.Излях цялата си мъка с виковете си.Надявах се така да ми олекне,или може би все още вярвах,че всичко е кошмар.Виках името му...Нямаше го...Не знаех какво да правя,къде да отида,как да продължа?Той беше половината ми сърце.Той беше до мен,за да сподели първите ми любовни трепети.Той научи за първата ми целувка.Той плака с мен,когато за първи път ми разбиха сърцето.Той сподели радостите ми.Не можех да си намеря място от болка.Мъката-беше непоносима.Потърсих утеха в това,което го уби-алкохола и хапчетата.Мислех и се надявах,че така ще забравя,или че поне ще го видя за последно,за да се сбогуваме.Но...една вечер отново се случи...Бях в безсъзнание,защото за пореден път се бях надрусала.Когато започнах да се свестявам бях в реанимацията.Отново всички бяха без лица.Бяха ме заобиколили и ми правеха нещо.Но изведнъж видях познато лице.Лице,което виждах в сънищата си.Беше той.Моят приятел.Изведнъж всички други изчезнаха.Той се доближи до мен и ме прегърна.Сякаш пак бяхме деца.Помълчахме малко и после той тихичко ми каза:
-Нямам много време.Нали искаше да ми кажеш „Сбогом”?Ето ме!
Разплаках се,защото болката отново нахлу вътре в мен.Мисълта,че той пак ще си отиде и този път нямаше никога да го видя ме задъшаваше.Прегърнах го силно,не исках да го пускам.Той се усмихна и каза:
-Винаги ще бяда до теб!Обичам те!
А после изчезна....Всичко свърши...след няколко дни се събудих и усетих спокойствие.Нещо което не бях чувствала от месеци.Част от болката си беше отишла с него.Разбира се все още имаше още много мъка,но се понасяше.Сега вече бях спокойна,защото знаех,че той ме обича.От онзи момент започнах нов живот.Отново бях усмихната и весела без дрогата.А когато ми тежи нещо ходя на гроба му и му разказвам,защото знам,че той ме чува и често ми се усмихва.



Какво мислите за това разказче?