Днес с мъж ми захванахме много интересна тема... Според вас, наистина ли е безкрайна вселената? Ако не е, след нейния край би трябвало да има нещо, което пак да има край и след него пак... Айнщайн е използвал 12% от мозъка си, сигурно ако използваме 100%, той ще ни изглежда като бавноразвиващ се. Какви бихме били, ако използвахме толкова? Мислихме, мислихме, и толкова нещаа изговорихме... Скоро, около шумотевицата с ЦЕРН и черната дупка, която би могла да ни погълне се замислих, че тя поглъща материя. А ние сме от материя... Всичко, освен това, което ни кара да мислим, да чувстваме, да се привързваме.... така наречената душа. Тя, сигурна съм, не е от материя. А в какво живеем? В материя. И какъв аджеба, е смисълът на всичко, към което се стремим - кола, къща, дрехи - след като ей така може да изчезне, барабар и с телата ни, по които изплакваме толкова сълзи и оглеждаме за недостатъци. Телата ни ни налагат толкова ограничения, не ни дават да бъдем, това, което можем, защото ни ограничават с това, че стареят, че изпитват болка, че съществуват... Толкова пъти мисля и ей така изведънж се шокирам, че съв в тяло, че това съм аз. И като всичко е толкова ефимерно, според мен единственият смисъл да сме, където сме е да усъвършенстваме единственото безсмъртно - духа ни. Да вярваме в Бог... "Кой е тоя, само гадости ми праща! ", ще каже някой. Да, праща нещо на тялото и вещите ти, които обаче не съществуват изобщо, ама хич, в целия замисъл. There is no spoon, казаха ни го. Черупките ни ограничават според мен. Разбира се, от страх и съмнение предпочитам 10000 пъти да продължа безсмисленото си материално съществуване, отколкото да изчезна, но така е с всяко ново нещо... Дей, на какво навежда дори и най- макият намек за край...Има ги само Бог, душата, любовта и музиката... Какво мислите вие?