Ето и стихче Едно доста леко и може би дори ободряващо:

Часовник

Секунди и минути в огледалото препускат,
цял ден ги гледам вече.
Толкова са точни, ден дори не пускат,
през дланите им да се провлече.
Щрак, щрак, щрак...
Няма време! Остаряхме...
вече чувствам се износен.
Доста травми претърпяхме,
циферблатът ни ще стане грозен.
Тик-так, тик-так, тик-так...
Хей, защо не спира и за час?
Не заслужавам ли почивка...
за миг да се скрия аз от вас,
май някой пак ме вика.
Та хващам чашата с кафе,
и към деня широк се впускам.
Че пак ще плача, сякаш съм дете,
ако метрото видя, че изпускам.
Защото времето не ще прости ми,
за мен не би се спряло.
А ний сме простосмъртни-уволними,
и пъдят ни за щяло и не щяло.
Бум, бум, бум...
Кръгъл час е вече,
плътен зов в стаята се носи.
Махалото в галоп се втече,
и ние хукваме пак боси.
Няма ли някой часовниците да развали?
И всички да дишаме свободно.
Нищо, че икономиката криза ще търпи,
нали за нашите души ще е изгодно!