едва ли някой ще ме разбере,
едва ли на някой ще му пука,
защото наистина я обичам и й го казах,
но едва ли на нея й пука,
че аз умирам всеки ден,
щом затворя очи или тя стой пред мен.
Очарован и зашеметен от искрите във очите ми,
които изгарят моето сърце и показват ми,
че жив съм бил и , че сам имал аз сърце,
което немога да разделя на две три и да го сабирам всеки ден,
че едва ли ще получа аз любов, така желана,
че живота ми е бил една зрителна измама.
Обичам я от все сърце и от рая бих скочил и ада бих излязал,
стига тя да ме повика от сърце.

От както всичко й признах,
аз всичко мое преобърнах,
на нея гръб не обърнах,
държах се като идиот,
изгубих себе си дори,
намерих искрица светлина,
веднъж, когато аз случайно я видях
и отново пак разбрах колко много я обичам,
немога да отричам повече това,
че истината е една единствена,
че тя завинаги ще бъде в моето сърце,
колкото и пъти да умра,
любовта ми към нея няма да умре.

"Страхливите умират постоянно, смелите само веднъж."

защо аз казах й истинита страхлив ли съм или какво?
Защо умирам всеки ден по стотин пъти ,
защо не виждам смисъла сега?
Защо защо защо

защото съм намерил любовта??
но само от моята страна???

Нека всеки, които може да помогне да помогне пак после ще почерпим