
Първоначално написано от
Nqkoq
Ноща спуска своя черен воал.Със студени пръсти докосва земята.Усмихва се на Света със своята тъмна,но по свой начин красива усмивка.Не забравя да покрие и морето.До сега синьозелените му води образуваха симпатични малки вълнички,а сега са черни , зловещи и страховити.Сякаш морето се вълнува от бавното спускане на нощта и в знак на приветствие още по-силно зашумява и мощно разбива вълните си в скалите.Свидетел на тази велика природна картина съм единствено аз.Вятъра взима дъха ми и го запраща на далече.Пръските се сливат с топлите сълзи,стичащи се по лицето ми.Природата е в синхрон с вътрешното ми състояние.Бурии и урагани от чувства,мисли и желания.И на края черна дупка.Бездънна яма на празнота и нищота.Разбити надежди и мечти.Наранено сърце.Потъпкано достойнство.В небето проблясква светкавица и ме заслепява,така както бях сляпа зя намеренията ти.Гръмотевици пригласят на морето и то пее своята злокобна песен.Шумът кара ушите ми да заглъхнат,така както бяха заглъхнали за чуждите думи.Не исках да ги чувам,ни най-малко пък да им повярвам.Вината е изцяло моя,защото аз ти повярвах ... повярвах на лъжите т.В теб мамерих човек,сродна душа,но явно това е бил само един от хилядите твои образи.Умело си прекривал същността си под своята маска.Позволих ти да проникнеш в сърцето ми,да тършуваш в него и да го уграбиш.Позволих ти с пълни шепи да взимаш от душата ми,докато не остана нищо.Тъмни облаци закриват моето небе.Не позволяват нито капка лунен лъч да достигне до мен Или на моето небе вече няма луна... Лишават ме и от светлината на недостижимите звезди или на моето небе звездите вече са угаснали ...
Ноща ще сърши , а с нея и моя ад.И отново ще възцарува светлина,спокойствие и надежда.Слънцето отново ще ме огрее с топъл лъч.Светът ще ме погледне и ще ми се усмихне с мека усмивка.Отново ще запеят птиците своята красива и мелодична песен.Душевен покой ще настъпи.Пак ще съм някоя за някого.Но никога отново някоя за теб!