Ау, като бях малка, и счупех нещо(което се случваше през ден-два), го слагах зад дивана в хола, и не казвах на никого. И мама все забелязваше, че даденото нещо липсва, и ме питаше: "тиии, да знаеш къде е чашата от Ками".. и аз няква супер потресена отговарям: "аа, не знам, представа си нямам".. и когато пускаше прахосмукачка, виждаше стъклата от чашата, а аз до последно си държах на това, че нищо не съм направила. Даже няква си вярвах и се вживявах, че все аз съм виновна, и включвах хленчене.
Сега, като счупя нещо, си казвам 'оу, без да искам', и не се кривя много.