Мразя се.. незнам и какво точно искам да напиша.. незнам как да изразя чувствата си.. незнам как да ги тая в себе си.. поставил съм си за цел да ги омъртвя, но просто е толкова трудно.. имам чувството, че всичко е един сън, от който нямам търпение да се събудя.. чувствам се като във филм, който знам, че накрая ще има хубав и приличен край, но след това си спомням, че всичко е реалност.. чувствам се сам.. чувствам самота, която представям сам на себе си като дупка, която копаех без да забелязвам и накрая попаднах в нея.. попаднах в собствения си капан, който дори не съм искал да залагам.. дадох толкова много от себе си за нещо, което като, че ли зърнах за миг, но тогава някой ме удари и изпаднах в безсъзнание, и когато се събудих - всичко си беше отишло.. дадох всичко, което някога съм имал.. за нещо, което вече го няма.. всичко това ме навежда на мисълта, че в момента нямам нищо.. ах, всичките тези сълзи.. всичкото това безсилие.. как искам времето ми от сега нататък да мине точно толкова бързо, колкото, и когато бях щастлив.. когато бях не само половинката, която остана сега, а когато бях едно цяло с някого.. с някого, когото допуснах така близо до себе си, че накрая този някой влезе в мен.. и дори и без да го виждам.. усещам, че е забравил нещо.. нещо, което не искам да пусна.. или пък искам.. ако го пусна - това нещо ще остане в миналото, а аз не искам да се забравя.. не искам дори да го превръщам в хубав спомен, защото искам красотата му да продължи да ме радва.. а ако не го пусна - ще се измъчвам още дълго.. може би вечно.. знам, че все някога ще се оправя, но незнам какво да правя сега.. сам.. незнам как да постъпя.. всичко сякаш е изгубило блясъка си.. слънцето не ме огрява, както преди.. нито студа ме притеснява.. сякаш съм загубил нещо, което е било вечно мое..