Сребролъка смърт

Братя! Братя мои...къде сте?
Нима погълнаха вси тъмни езера?
Зова ви, чуйте ме, сетне наизлезте
Да не газя самин из мрачните блата...

Тя умря! И споменът мене съкрушава
А Богина плаче с бледомъглени очи.
Изтля...изтля! Мъка жарко заличава
Слънцето, огряло всите ни преди.

С укор гледат ме безмълвно
Редица рехава, окованите души.
И цвете черно скоро ще покълне
В изоставените ми земи.

И плачат небесата, изпепелени
Изливат облаци-сълзи безкрай.
Спомени пеят се, забвени,
И знамена от тишен скръбен лай.

Че земята и до днес трепти
От мъка по сребролъката стрела.
Зов неспирен в мен ехти...
Братя! В ръцете ми издъхна тя...!