"Преоткритието"

[Whyniser]

Поредния разказ.

"Преоткритието"

Автобусът наближаваше София. Хората в него оживено разговаряха. Нетърпеливи да се приберат по родните места за Коледа, за Нова година. Само Александър не се вписваше в целия този шум. Поводът да се прибира в България беше смъртта на дядо му. Единственият човек, който го обичаше и разбираше.
...
„ – Татко! Александър пак е правил оргия в апартамента си. С приятелчетата си и с проститутки. Да, зная че е временно, но щом ти си му опекун се грижи за него. Хвърля всичките пари на вятъра. Защо съм загрижена и аз ли? Та аз съм твоя дъщеря и имам право да съм заинтересована.Да, татко! Но в този материален свят са важни. И докато на мен ми държиш сметка за всичко, а на него не, ще говоря така. И какво от това, какво лошо има да имам имоти? Аааа, млад бил, ще му минело... Кога? Когато профука всичко ли? Избирай, татко! Или той влиза в пътя или да се маха от живота ни! – изкрещя Антония и трясна слушалката на телефона.”
Възрастният мъж се замисли. Дъщеря му имаше право. Не можеше да го отрече. Разхайтеният му внук до сега не беше подхващал работа. Наличието на пари в семейството и липсата на родителски контрол го бяха превърнали в съвършен безделник. Подпирайки се на бастуна си дядото се изкачи на втория етаж в огромната къща. Стигна до стаята на внука си и без да чука влезе. Александър спеше дълбоко. Навсякъде се въргаляха дрехи и обувки в безпорядък. Празна бутилка от алкохол и омачкана кутия цигари. Седна до него на леглото и го разбуди.
- Ааа, дядо... ти ли си? Какво има?
- Момче, вече ще трябва да спреш завинаги със щуротиите си! И това не е молба, а нареждане. Леля ти е притеснена от твоята разточителност и е права. Не може само да харчиш без да влагаш. С нея сте ми еднакво скъпи. Сега ще се вдигнеш и ще започнеш да влизаш в ред. Започваш от тази стая. После отиваш и си стягаш багажа. Ще заминеш за Франция при моя съдружник. Ще имаш пари колкото да живееш нормално на първо време. Ще работиш без ничия помощ и ще се издържаш. Това е условието ми. Иначе ще те лиша от наследство. Ще се върнеш, когато аз преценя.
- Дядо...
- Обичам те, сине, и не искам да пропаднеш! А останеш ли тук, ще го направиш.
...
Седемте години живот във Франция бяха изменили Александър до неузнаваемост. Беше възмъжал, във него имаше онази дръзка мъжественост, която говореше – „ Аз те побеждавам живот и съм по-силен от теб!” Когато господин Ришар му съобщи за кончината на дядо му, Александър в първия момент не можеше да повярва. Да е боледувал толкова дълго и да не го повика. А имаше нужда да го види. Да му разкаже за живота си, за работата за провалите и успехите. Затова, как се е отървал от пороците си и как му липсваше през всичките тези години. Дори и лелята, която не го обичаше. Как беше разбрал колко е била права.
Сега се връщаше при тях за да отдаде последната си почит към най-близкия в сърцето му човек. И да поиска прошка от другите си роднини. После щеше да реши накъде да поеме.
...
Погребението мина без излишна пищност, която се наблюдаваше в такива случаи при някои богати семейства. Явно всички знаеха какъв е бил животът на Александър във Франция, защото видя съвсем различно отношение към него. Дори и леля му го прегърна съвсем топло.
„Нека забравим миналото. – му каза – Тук е твоят дом и ако искаш, остани. Дядо ти би се радвал да продължиш бизнеса му. Също и аз!”
...
На другия ден на гробищата Александър срещна една жена. Дребничка, с крехко телосложение. Вървеше някак отнесено между гробовете и от време на време поправяше някое паднало цвете. Когато се приближи до него, вдигна глава и го погледна. Александър беше поразен. Такива красиви очи не беше виждал. Големи, кафяви и пълни с... тъга и сълзи. Тя се доближи до него.
- Добър ден, господине! Може ли да поседя при вас?
- Да, разбира се! А защо се разхождаш тук?
- Ами... мама е тук. При нея...
- Тя... починала ли е?
- Да, преди седмица. Аз идвам всеки ден при нея. Нямам работа и живея от милостта на хората тук. Вечер се прибирам в квартирата за едното спане само.
- А нямаш ли роднини, приятели?
- Никой. Родата ми е далеч в някакво село в Родопите. А приятелят ми ме напусна преди месеци. Не съм достатъчно представителна за него.
- Виж... между другото как се казваш? Не се запознахме, аз съм Александър.
- А аз съм Деси. Приятно ми е!
- Деси, красиво име! Също като теб. И очите ти... Знаеш ли те са много хубави.
- Не, не са. Аз искам да са по-големи.
- Еее, не трябва. Много са хубави и излъчват една такава приятна топлина...
Деси наведе срамежливо поглед. Александър също замълча. Двамата поседяха малко и после тя си тръгна.
Следващите дни се срещаха тук. На гроба на дядо му. Александър И разказа за себе си всичко. Не скри нищо. Поиска да и помогне, но тя отказа. За него не представляваше трудност да я издири. Плати дълговете и, но го направи без тя да разбере.
На двадесет и четвърти декември се видяха пак. Разговаряха малко и както всеки път тя си тръгна първа. Александър я проследи. Видя как си купи елхата(възможно най-мъничката), няколкото гирлянди и играчки. Сърцето му се късаше от болка. За тези няколко дни беше опознал една жена с красива душа. Всичко го теглеше към нея.
...
Деси украси елхата. Най-отдолу постави изрязания от едно списание дядо Коледа. С парите от помощите си беше купила кутийка сок и два сандвича. Празник беше, но трябваше и да пести. Те обаче за нея щяха да имат значението на онази вкусна храна, която майка и приготвяше. Сложи снимката на майка на върха на елхата и каза:
- Аз зная, че ти си при звездите мамо...
После запали свещичката и се помоли. Почукването на вратата я стресна. Кой ли можеше да е? Отиде и отвори.
На прага стоеше Александър, безмълвен, с букет от най-красивите цвета и чанта в ръка. Деси се отмести и го пусна да влезе. Очите му сияеха. Отиде до масата, извади приготвената вечеря.
- Искам тази вечер да остана с теб! Тази вечер... и следващата, и винаги.
Нямаше нужда от повече думи. Деси протегна ръце към него и го прегърна.

[ANTIHUMAN]

Много е тъжно, тази Деси много гаден живот има!

[BeBsItO]

Ляляляляяяяя аз първа съм го челааа!!! Нека ви е яд.
Няма какво да кажа....не веднъж съм казвала......Алекс.....пишеш страхотно!

[Mirelchetoo14]

Много е човешко и хубаво.... браво, рядко нещо ме впечатлява дотолкова, че да прочета първите му редове, пък какво остава цялото, както в този случай! Браво!