Беше мрачен есенен ден,поредният сив ден потънал в самосъжаление и болка от самотата на съществуванието.
Валеше силен дъжд и сякаш пееше тъжна песен в памет на умиращото лято ,песен разказваща за хубавите мигове,за слънчевите лъчи обливащи реките в златна светлина,за топлината ,която разтваряше в красив фонтан своята нежност,за цветята изпълващи с благоухание летният въздух,но уви ,тази песен само припомняше изгубените летни мигове.Тъмни облаци покриваха града,а падащите от тях капчици се разбиваха безнадеждно в потъмнялата от хорската мръсотия вода,това ми напомняше,за това колко чист се ражда човек и как после се размива сред мръсотията на обществото,капките падаха по жълтеникавите листа и пяха тъжната си песен,а аз крачих и мислих що за тъжен ден бе това, ден в който нямаше надежда,а хубавите спомени само допълваха монотонната обстановка .

Вървях без посока ,не намирах смисъл в нищо ,вървях ,слушах ромоленето на дъжда и гледах овехналите златисто жълти листа повявани леко от есенният вятър,те сякаш се готвеха да се отделят от техният дом ,за да бъдат смазани по нечии човешки стъпки.