Напоследък все повече се замислям за нещата от живота и единствените с които бих споделила сте вие, мили ми съфорумци
Наскоро гледах един филм, на който няма да крия: изплаках си очите. Но не това е проблема. Спомняте ли си като деца, когато например гледаме някой филм с майките си и те започнат да плачат на някоя сцена, а ние не разбираме какво става и не намираме нищо тъжно. След години, ние също сме залети в сълзи на тази сцена. Замисляли ли сте се за колко кратко време от живота ние приемаме и разбираме толкова много неща ?! Когато например за първи път се влюбим. Казваме си, че това е голямата любов и сме готови на всичко за нея/него..но след месец той вече не значи нищо за нас. Следващият/следващата също е голямата любов. Чувстваме нещо толкова силно...вярваме в това чувство, но какво става накрая ? Ние отново сме били заблудени.. Така е с почти всичко. Някой ни разбива сърцето, близък роднина, приятел или човек от семейството умира и ние мислим, че не можем да продължим вече. Страхуваме се от утрешния ден. Не искаме той да идва..Но след време забравяме болката си. Чудим се как са могли такива мисли да ни минат през главата. Поставяме си цел и я следим. Колкото повече се доближаваме до нея, толкова повече искаме нещо по-голямо. А замисляли ли сте се,че така нищо няма да постигнем ? Да, знам..така е в днешно време. Всеки се мисли за различен..но замисляли ли сте се, дали наистина е такъв ? Как можем да се различаваме като всички преминаваме през този живот. Всички се раждаме...и умираме. Всеки един от нас е изпитал болка, плакал е, загубил е роднина, сърцето му е било разбито, минал е през подигравките, подигравал се е и той...Тогава какво ни е различното ? Не говоря за материалните неща... Няма значение дали си беден или богат. Дали живееш в скромна малка къща или в къща с басейн, джакузи, прислуга и всички други удобства. Замисляли ли сте се, че душевно всички ние сме еднакви. Ето сега в ума ми изникна и темата за смъртта! Всични ние се страхуваме от нея...подсъзнателно или не. Може би в момента си мислим, че не ни е страх и можем да преживеем някак си загубата на любим човек. Но...когато наистина загубим някой, страхът който сме мислили, че вече го няма се връща при нас. Без да го искаме и без да го очакваме. Тогава..знаете ли какво си мислим? Не вярвам да не знаете. Мислим, че нашата болка е най-силна. Че никой не знае как се чувстваме и никой не ни разбира. А знаете ли, че всички се чувстват така ? Мислите ли, че сте само вие ? Всеки около нас е преживял или му предстои да преживее това, което и ние. Какво се казва: Първо сме хора, после сме различни. Но как може да сме различни, като всички сме хора. Не е ли това най-голямата прилика, която не може да бъде заличена.... ?