Здравейте. Първо да кажа, че темата не е много положителна и ако не ви се чете по-добре още сега излезте от тук.

Значи аз (16г.) и приятеля ми (18г.) ходим вече почти 3 години..
Немога да кажа, че връзката ни е много хармонична (само мога да си мечтая за това).
Проблемът е, че баща ми не го харесва... И това супер много ме ограничава. Писнало ми е все да се съобразявам с това. Той е консервативен човек и не е широкоскроен и немога да му говоря спокойно особено за това. А и неискам.
Истината е, че нямам никакво спокойствие, не съм щастлива - ако не са караниците с приятеля ми, ще е проблем вкъщи или с приятелите.. Писнало ми е от всичко....
Изживяхме много с приятеля ми за цялото лято, което ми повлия много.. А на всичкото отгоре се чувствам вързана за него.... Това е много дъълга и шиирока история, която нежелаете да четете.
И с всичко трябва да се съобразявам, за всичко да се притеснявам, а моето щастие къде остана... На майната си!
Тръгнахме прекалено малки с приятеля ми... :\ Кой идиот на такава възраст ще изгради такава сериозна и сложна връзка?
Ще призная, че имаше едно момче (в един от пътите, когато бяхме разделени) и той се държеше перфектно с мен... Пределно ми беше ясно, че неможе да се получи м/у нас, защото щях да нараня много приятеля ми, (който тогава ми беше бивш), ....
Е, за първи път да разбера, че се срещат прекрасни момчета..
Тогава реших да дам втори шанс на предишния ми пр, защото не ме оставяше и искаше да бъдем заедно и се реших... И така с другото момче спряхме всякакви контакти като разбра това...
Той е вече с друга и разбирам какво момче съм изтървала, но явно така ни е било писано. Или просто съм глупава. По-скоро второто. "Оценяваш нещо/някого чак след като го изгубиш..." Да, това опр. е така.
Иии както и да е, това е вече минало, което не ще се върне някога.
Сега със гаджето сме уж в добри отношения. Обичаме се, но връзката ни е доста изхабена според мен. Отдавна е такава, но или така трябва да е караме или никак. Много е сложно.
Оф... знам, че пиша големи простотии и пиша дори без да мисля, а само казвам това, което ми е на душата. Немога да се доверя на никой и да споделям така...
Просто адски съм се променила (от към - ) и всеки един проблем ми съсипва нервите.
Всичко това ми е такова бреме... С всичко и всеки трябва да се съобразявам
Искам да знам, че нещата ще се наредят за всички... Но няма..

П.С:Едва ли някой се е навил да чете дълга, безполезна, глупава тема за проблеми на непознато момиче.. Но ако има такъв - Благодаря, че си изгубихте времето с мен.