Боже, а аз си мислех, че просто го приемам леко... Тази нощ сънувах първата ни среща, със всички най-малки подробности, погледи жестове и всичко останало... Събудих се и осъзнах, че плача неудържимо. Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта и явно е така, аз чак сега осъзнавам истински, че повече едва ли ще го видя, че никога повече няма да мога да го целуна и да му кажа, че го обичам повече от залеза... И все пак не съжалявам за нищо, нито че трябваше да пътувам по 4 часа на ден, нито, че съм му позволила да ми бъде първият, нито за това, че се влюбих точно в него...

Преди бях на мнение, че любов от разстояние се поддържа трудно... Сега знам, че просто не се поддържа.