Искам да ви споделя една история.

Аз съм на 17. Когато бях на 15, разбира се, акълът ми беше доста по-различен. Бях наивна и вярвах, че няма да ме наранят. Все си намерих едни гаджета... и си вярвах, че ги обичам. Докато не се появи едно момче с почти 3 години по-голямо от мен, което наистина ми обърна всичко. Аххх... спомням си пеперудките в стомаха, щом го видях за 1-ви път. За мое щастие той също ме беше харесал и чрез посредник ми намерил номера. И така решихме да излезем. Тръгнахме. Бях много щастлива и усещах нещо доста по-различно от преди, някакви много силни симпатии. Постепено те прерастнаха в повече. Излизахме си, разхождахме се.. и така в продължение на месец и нещо. Тогава почнаха проблемите. Той се промени. Почна да ме лъже и разиграва. Казваше ми едно, а аз разбирах съвсем друго. Измисляше си оправдания за всяко едно нещо и все аз оставах виновната. Ту ми обръщаше внимание, ту беше охладнял към мен. Тогава разбрах какво е да се чувствам наранена... Липсваше ми нещото, което да ме накара да се усмихна.

И така, една вечер се събрах с фр и имах уговорка и с него. Отидох, за да се изясним какво ще става с нас и той ми заяви, че няма смисъл вече да сме заедно. Очаквах го, но таях надежда, че всичко ще се оправи. Аз естествено запазих самообладание, но продължих да дълбая на едно и също място, тоест питах и питах защо? А той само се опитваше да избегне погледа ми, за да приключи разговора по-бързо. И той приключи... Тръгнах си разплакана. беше най-ужасната ми вечер. После го видях с някакво момиче, което ме накара да се почувствам като парцал. На следващия ден дойде при моята компания с друго момиче, знаейки че аз съм там и ще ме заболи. Така и стана... Болеше, и не спирах да мисля за него в продължение на месеци...

Сега вече съм на 17. И наскоро той ме потърси с молбата да се видим... Аз понеже нямах друга работа се съгласих веднага. Уговорихме се и излязохме. Аз бях различна, а той беше същият както преди. Очаквах да видя един променен човек, който вече знае какво иска, но уви. Пак същото. Започна да ме сваля и да ме хваща за ръката. Е познайте? Този път не ми пукаше за него. 2 години и нещо не са малко време. Дори ме целуна... При което аз се дръпнах и го попитах какво иска от мен? И той отвърна:искам да съм с теб. Поглеждайки го в очите, осъзнах че този път е мой ред да кажа че няма смисъл. Беше несъзнателно. Сякаш бях забравила онази вечер, когато ми разби сърцето... Просто ми дойде отвътре.
И въпреки че му казах няма смисъл, той направо започна да ми се моли.Но аз пределно ясно знаех какво искам... и това не беше той. След тази наша последна среща дори спряхме да се поздравяваме. Не знам защо. На мене ми е все тая, защото просто не ме интересува.

Просто се замислих... Дали това значи, че всичко някога се връща... и че все пак ролите винаги могат да се сменят???