tarsene na temi po literatura

[supermode]

zdraveite,poneje si tarsq temi po literatura 6te mojete li da mi pomognete?trqbvat mi analizi na proizvedeniqta:"Цветарка","Юноша","З имни вечери" или "Ний" na Hr.Smirnenski.za koeto i da e ako mojete da mi pomognete!Blagodarq vi predvaritelno

[Lysit0]

zdraveite,poneje si tarsq temi po literatura 6te mojete li da mi pomognete?trqbvat mi analizi na proizvedeniqta:"Цветарка","Юноша","З имни вечери" или "Ний" na Hr.Smirnenski.za koeto i da e ako mojete da mi pomognete!Blagodarq vi predvaritelno

Заповядай:

Цветарката

Стихотворението си “Цветарка”Смирненски изгражда върху мотива за застрашената младост и красотата.Въпреки че се разгръща напълно едва след 2 строфа,той обединява около себе си както всички следващи,така и предходни строфи.Свързан е с централния образ – “малката цветарка” –но привлича и останалите образи,чрез които се изразява нейната драма.Основна художествена фигура,чрез която се осъществява творческата авторова идея,е контрастът между пейзажната и урбанистична картина,между града и цветарката,цветарката и посетителите на един локал.
Цветарка започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение на Витоша:”Тази вечер Витоша е тъй…”
Назования емблематичен географски обект – планината Витоша-по косвен път конкретизира мястото на лирическото действие – София.
Пейзажът е и реалистично конкретен,и романтично красив и тъжен,изграден е с познатата образност и лексика на символизма,но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа интенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното му общество.
В картината се открояват два плана.Първият е зрително осезаем и се характеризира с единството на конкретното –“тази вечер”,”Витоша”,”гребен� �,”звезди”-а втория-метафорично символен-,който се експлицира в епитетите “загадъчна”,”нежна”.”см� �тния”и сравненията-“като теменужен остров в лунно сребърни води” и “сякаш в болка безнадеждна”.Психологизмъ т във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи :”смъртен гребен”,”тънка пара”,и чрез маркери на крехкостта-“бледи есенни звезди”-и тяхното изчезване,с които читателя ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж на стихотворението.
На опоетизирания и анимизиран пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина:”И грамаден и задъхан…Градът няколко пъти сменя маската си празнична ,карнавална,екзекуторска.
Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на”скрита мъка и печал”,поетът поставя”малката цветарка”в откритото пространство на града,в който тя е като загубено дете от приказките,прокудено от родния край,отдалечило се от близки хора,беззащитно срещу чудовището град.
В “Цветарка”само принудата на бедността я свързва с цветята.Подтекстово между тях и цветарката се създава нова асоциативна връзка – и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт.
Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод,в който цветарката в ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите –нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия:”С поглед смутен и влажен….”
Времепространството “вечер-локал” подтекстово визира идеята за социалните контрасти-вечерта за някои е забавление и отмора,а за други труд и психологическо напрежение.Към художествените детайли,с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символното значение на жълтия цвят на хризантемите – раздяла,смърт.Към тях в следващата строфа се прибавят нови:”Върху стройното й тяло…”
Финалният стих драматично отвежда към стихотворението “Улична жена”като последно действие от драма,започнала тук,в “Цветарка”.Белег на тази трансформация откриваме в епитетите “поглед смътен и нерад”,характеризиращ девойката в последния куплет.Мотивът за пророчески тегнещата над девойката цветарка заплаха допринася за неговото психологическо единство:”болка безнадеждна”,”повестите безутешни”,”скрита мъка и печал”,”златожълти хризантеми”,”черни пипала”,”оркестърът въздъхва”,”дебне каменния град”.
Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция:”Но от маса къмто маса…”.
В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено духовни измерения,на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност са дали прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание .И трите картини в “Цветарка” носят авторовото хуманистично послание,че в обществото е необходима социална справедливост ,която може да спре нравствения срив в него



Юноша

Заглавието “Юноша” дава определен ключ за разбирането и, кара ни да я четем като изповед на младостта за пътя, който изминава човешкото съзнание до социалната си зрелост. със заглавието Смирненски ни показва наивността на младежа. Светлата представа на юношата за по добро бъдеще, което обикновено се оказва лъжа.
Темата на стихотворението ни показва сблъсъка на Светлите младежки мечти на юношата със суровия живот и се оказват една илюзия. Страданието не прекършва момчето. То не е само. Смирненски показва не само своята съдба и съдбата на своите събратя. Ясно вижда изтерзаните лица на своите братя по съдба. Заедно с тях е вързан в робските окови на живота. То чува не само плачове, но и "жестока закана на гневни сърца". Именно тогава в чистата младежка душа възниква вопъл на гняв, на протест, на съпротива
Както във всички др стихотворения на Смирненски и тук срещаме често използваните от него символи като:
-гръм
- огън, изразен в стихотворението като лъчи. Това е първата изразена разлика на смирненски с др поети. Те пишат под знака на земята а Смирненски бяга от това и пише под символа огън.
-„Но не пролет и химн покрай мен прозвъни”- тук забелязваме така важния символ за символистите- музиката
В третия куплет виждаме разочарованието на момчето от това че реалния свят няма нищо общо с мечтите и представите му за живота. чистота и невинност на младежкия копнеж по красота и щастие се сблъскват с реалния свят, в който властва несправедливостта. Поривите към любов потъват в угнетяващото всекидневие
В четвъртия стих виждаме символа град в неговия вариант на „златолуспест гигант”
За Смирненски града е натоварен с отрицателен смисъл, символизира големия капиталистически град,който убива своите жертви- малките, бедните, беззащитните.
В стихотворението виждаме несъгласието на Смирненски със социалното неравенство в обществото чрез символа „ Златнии телец”. В същия куплет виждаме използването от Смирненски митологичен символ „трънен венец”, който ни е известен още от библията и който свързваме с изкупването на грешките на народа от Христос.
В последните три стиха виждаме желанието на Смирненски и подканата му към Тълпата да въстанат и да извършат революция с която да дойде новия и по- добър свят и живот.


“Зимни вечери”

В “Зимни вечери” чрез поредица от поетични фрагменти Смирненски изобразява различни проявления на човешкото страдание.
Организацията на художественото време и пространство изправя структуроопределяща функция. Градът е условното място на действие, а нощта е времето, през което лирическия говорител се среща с многото лица на човешката мъка. В цикъла преките значения на града и нощта са потиснати, за да бъдат активизирани техните символни стойности. Урбанистичното пространство ограничава и потиска човека. Сравнението “като черна гробница”, разгърнатата метафора, според която сградите гледат зловещо “с жълти стъклени очи”, мъглата изграждат мрачна злокобна атмосфера. Всепроникващият мрак, графичният рисунък , в който доминират цветовете на черното и сивото, стават знаци на злото, обхванали сякаш в зловещ капан живота и хората. Градският пейзаж обрича красотата на гибел: “бисерните искрици” на снега хрупкат “с вопъл зъл и глух”, а тънкият сърп на луната е безпомощен да пробие мрака и мъглата. Всичко добива призрачен вид, не първообразът, а неговата сянка обитава това пространство, което сякаш е пленник на зла прокоба, обречено на безпътица и безнадеждност.
Лирическият увод задава смисловите параметри на контекста, в който ще се разположат конкретни човешки драми. Страданието и угнетяващата атмосфера на градското пространство стават взаимно обуславящи се. Разхождайки се по мрачните улици, лирическия говорител се превръща в свидетел на човешката неволя.
В първите фрагменти след увода страданието се представя на лирическия субект в лицето на позната семейна драма. Първият стих на трета строфа разяснява, че лирическия говорител не за първи път се сблъсква с подобна форма на човешко нещастие. Семейните раздори са правило, а не изключение на живота в този град. Противоречията, отчуждаващи помежду им членовете на семейството, са неразрешими. Агресивността на бащата има за корен неговата лична житейска трагедия, родена от невъзможността той да се реализира като човек и като баща. Обособените определения “безхлебен, пиян пак” оттласкват образа му на добре познатата традиция, според която бащата е защитник и опора, глава на семейството, грижещ се за неговата прехрана и сигурност. Думата “безхлебен” разкрива, че героят е лишен от основните си функции. Отчаянието го връхлита и обзелото го безсилие се трансформира в трудно овладяема агресия. От закрила и защита бащата се превръща в заплаха за семейството си. В социален план той е стигнал до дъното на падението, но не и в нравствен, защото фактът, че ругай “и своя живот непотребен,/ ...” доказва, че самият герой е отвратен от това, в което го е превърнал животът. Фигурите на молещите се деца раждат протест срещу условията, обезличаващи човешката личност. Жената, “привела глава, // сред своята скръб и неволя”, също като съпруга си, не може да изпълни успешно своята роля на майка и стопанка на дома. В позата й личи съжаление за деформациите, настъпили с нея, с мъжа й, които са толкова радикални, че и двамата не могат да разпознаят в сегашните си лица, онова, което са били, което са обичали, което са мечтаели да постигнат. Героите на тази трагедия са едно от многото пленници на “вечната бедност и грижа”, чийто живот лирическият говорител добре познава.
Коренно различна е атмосферата в третия лирически фрагмент. Образът на циганите ковачи внася известен оптимизъм. Колоритът на картината влиза в контраст със сиво-черната гама, преобладаваща в експозицията. Синкавите, жълти и алени пламъци, “златните сълзи”, които пръска “стомана елмазена” внасят нотка на оживление и жизнерадост, пропъждайки еднообразието на мрака и мъглата. Образите на циганите ковачи кореспондират с древните представи, според които на ковача се преписват необикновени, магически сили. Той владее тайните на огъня и на метала, добиван от земните недра, следователно е посветен в тайнството, достъпно само за избрани, знание. Ковачът изковава оръдията на труда, чрез които се осигурява прехраната, но също и оръжията, с които се отива на война и се воюва. В този смисъл ковачът е най-близо до тайните на живота и смъртта. Заради близостта му с отвъдния свят на него се гледа със страхопочитание. В символичен план ковачите в цикъла на Смирненски стават въплъщение на неумолимите сили на живота, които, скрити някъде в недрата на града, “изковават” утрешния ден. Усещането за виталност се носи от образа на циганите, олицетворяващи жизнелюбие и жизнеустойчивост. Способността им да оцеляват, да се веселят въпреки обстоятелствата превръща фигурата на ковачите в символ на оптимистичното начало, все още непроявено, но живо и жизнено.
Продължавайки своята разходка из града, лирическият говорител се натъква, на “някакво задгробно същество”. Фигурите на слепия старик и натовареното дете се превръщат в класически образ на страданието. Старецът, в края на своя живот, е изчерпал жизнените си сили, а детето, в началото на съществуването си, все още не е укрепнало и не разполага с необходимата съпоставителна мощ. И старецът, и детето имат нужда от грижа и закрила, но са безмилостно обречени на самота и страдание. В древните общества старците помнят и съхраняват мъдростта на поколенията, която ревниво предават на децата, поверени да бъдат техни приемници. В творбата на Смирненски отношенията са драматично преосмислени. Единственото, което старецът може да завещае на своя малък сподвижник, е мъка, безнадеждност и неволя. Стапящите се в хаоса на мрака и мъглата фигури стават зловещ символ на унищожението, проникващо и разяждащо човешкия живот. Съдбата на старика и детето предизвикват речевия жест на лирическия говорител: “Братя мои, .../ ледно тегне и души мъглата - / на живота сивата мъгла...”
В пети и шести фрагмент страданието добива видим образ чрез мъката на старицата и детето, прощаващи се с покосено от смъртта момиче. Преобърнатият ред на живота – старицата погребва младата си сродница – внушава всесилността на злото. Поетът не се поколебава да задълбочи описваната трагедия – сухата кашлица, която старицата трудно успява да сподави, издава, че момичето, лежащо в ковчега, няма да бъде последната жертва в този дом. Дрипавото детенце, молещо се “пред мъничък иконостас” ще бъде сполетяно от убийствена самота и несрета. Молбата му е обречена. Разстоянията между земята и небето, злото и доброто са станали непреодолими. Различните превъплъщения на снега в отделните фрагменти – “змийки от лед”, “ледени цветя” – внушават мимолетността на красотата, светлината и надеждата сред описвания свят на хаос и смърт.
Във финала на “Зимни вечери” се появяват силуетите на гаврошовците, познати и от други творби на поета. Децата са символ на бъдещето, на все още непроявената същност на нещата. Те винаги са привличали обичта и грижата на хората, винаги са обект на специално внимание, защото са гарант за вечността на живота. В цикъла на Смирненски те са изоставени, самотни, застрашени. Отрано в очите се намества скръбта, а върху крехките им детски рамене ляга непосилният товар на живота. В трета строфа на последния фрагмент, децата, загледани в чудото на снега, открадват за себе си миг на щастие. Чувалчетата, снети от гърба, стават символ на отхвърленото за кратко житейско бреме. Въпреки неволята, детето у тях надделява с любопитството си към света, с умението си да се удивлява, със способността да изпитва радост от досега обикновени наглед неща. Сякаш заради самите деца снежинките устройват вълнуващ спектакъл. Смътната почуда, която се долавя в погледа на гаврошовците, е плаха надежда, че красивото и доброто не са напълно унищожени, ако детските очи все още могат да ги откриват даже в мрачната потискаща атмосфера на града. В последната строфа надделява безнадеждността. Тъжната трансформация на сребристите снежинки в кал става универсална метафора на злото, унищожаващо всеки порив към светлина, свобода и щастие.

Дано свършат работа

[crazygirl13]

ЮНОША

Поетическата творба на Христо Смирненски “Юноша” има преднамерена и съвършена композиция. Тя започва със стихове-изповед, в която са оголени най-болезнените въпроси на човешкото съществуване:
“Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра”
финалът на творбата повтаря стиховете, за да даде отговор на един от въпросите:
“без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.”
Това е повторение-оразличаване, повторение което има за цел да открои промяна.Творбата се приема като изповед на едно съзнание, началните стихове поставят първите въпроси на битието, пред които човек се изправя и чието решение търси понякога напразно цял живот. В последните стихове на творбата лирическият герой на Смирненски е достигнал до своя отговор. Творбата е разположена между въпроса и намереният отговор. Между тях е промяната на едно съзнание, което иска да разбере света и себе си в него. Между въпроса и неговия отговор е пътят от наивната възторжена младост да социалната зрелост. Между тях е миналото на страданието и бъдещето на промяната.
Творбата следва движението на мисълта при сблъсъка и със социалната реалност. Затова тя непрекъснато се колебае между емоционално-експресивното начало и пластично-изобразителното въздействие. Тя изразява, но и рисува. Изповедност и картинност се срещат, за да постигнат лирическия драматизъм на острия сблъсък на едно съзнание със света. Изповедното начало се проявява в “аз” формата на стиха, в употребата на глаголи, които носят значението на узнаване, на прозрение. Мисълта на лирическия герой е извървяла пътя от социалната инфантилност до узнаването, до прозрението в битиен и социален план.
От своя страна пластичното начало на творбата се проявява в изобразителни картини и визуални фрагменти. Поезията на Смирненски е разточителна на цветове. Когато изобразява, той подбира думи, които носят в себе си багри и звуци. С тях рисува картини, изградени с романтичен замах, композирани на принципа на контраста. В “Юноша” противоречието между мечта и реалност става конструктивен похват. От една страна е възторжена наивност на младостта, родила във въображението на лирическия герой пластичните образи на очакването, жадуването. Срещу нея е реалността, превърната в картина на кошмарното. Желанието, мислено като въображаемо, е представено чрез отделни визуални детайли, изградени върху илюзията за светлина,лъчи, цветове: “друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”, “ябълков цвят”, “цветната майска зора”. Реалността, с която се сблъсква съзнанието на лирическия герой, се превръща в цялостна картина, нарисувана в тъмни тонове. Тази картина, в полумрака на която се чувстват стонове и плач, подобна на ада, е разгърната в три строфи. Тя започва със стиха:
“пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат”
и завършва:
“и човешкия Дух – обруган, окован
аз го зърнах под трънен венец”
Тръгва се от личната изповед, за да се стигне до романтичната идея за тоталното зло. Адът на човека е тук на земята, в реалното му съществуване. Смирненски рисува с пластично въздействащи детайли ужаса на този реален кошмар, но използва и стилистиката на романтичната представа, разбираща злото като световен демон:
“И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.”
Злото в тази картина е едновременно конкретно-реално и митологично-универсално. Смирненски непрекъснато се стреми творбата да е интимно-лична в изповедта си и универсална във внушенията си. За да постигне тази универсалност, той използва библейски и митологични образи и представи (“трънен венец”, “морета от кръв и сълзи”, “братята във робски керван”), както и сам създава образи-символи, в което е вложен обобщения смисъл на основните категории на човешкото битие. Тях поетът изписва с главна буква, превръщайки ги в символи на съществуването: “Живота”, “Златний телец”, “човешкия Дух”. Чрез тяхната обобщеност Смирненски създава картина на един свят, едновременно конкретна и универсална, реална и кошмарна, картина на свят, в който човека е унизен, обруган, окован.
Първите две строфи на творбата свързват илюзиите на младостта с миналото. В последните две строфи копнежът кум промяна е превърнат в мечта, устремена към бъдещето. Те създават картина на предстоящия социален взрив изцяло в модалността на жадуваното. Използвани са повелително наклонение (“Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!/ Загърмете, железни слова!) и желателни конструкции, звучащи като заклинание:
“нека пламне земята зад пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!”
Първите две строфи изразяват неосъществимостта на очакваното от лирическият герой. Те са изцяло в пространството на разочарованието.
последните две строфи са в измеренията на жадуваното сбъдване на промяната. Те са израз на копнежа по осъществяването на желанието. Първите две и последните две строфи са композиционно повторение с обърнат смисъл. Те са като обратен отпечатък една на друга: миналото и бъдещето, младостта и зрелостта, разочарованата надежда и надеждата за промяна. Между тях е настоящето – едновременно ужасяващо конкретно и разположено в несвършващото безвремие на вечното зло.
В тази отмерена, съвършена композиция емоционалният взрив на несъгласието на лирическият герой осъществява прехода между настоящето и копнежа за промяна. Стихът започва като обобщение (“И настръхнах от мрака на тази земя”), минава през характерните за лирическия стил на Смирненски три градирани глагола (“закопнях, запламтях и зова”), за да избухне в реторична, експресивно-динамична фраза: “Ах блеснете, пожари, сред ледна тъма! Загърмете, железни слова!” Апокалиптичната картина на промяната е видяна преди всичко като “рушене”. Това е поетическа представа, характерна както за лириката на Смирненски, така и за поетическия и контекст. В идеята за рушенето, за бунта, за взрива се изразяват естетическите принципи на някои авангардни поетически системи от 20-те години – бунт в социален и поетически план; рушене на стария свят и на остарелия поетически стил; взрив на обществото и взрив на познатата поетика.
Картината на рушенето-бунт Смирненски рисува чрез употребата на глаголи, които звучат (“загърмете”, “трещи”, “руши”), чрез думи, съдържащи значение на огън (“блеснете”, “пламнете”, “пожар”, “огън”), както и чрез илюзия със стихийността на природното бедствие – “ураган”. Всички те са сплетени в една динамична “огнено” – “гърмяща” картина с пределно експресивна сила:
“Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...”
В “Юноша” съзнанието на лирическия герой изминава пътя от наивната възторженост до разочарованието, от познанието за социалната несправедливост на света до желанието този свят да бъде разрушен в бунта на гнева.
В поезията на Смирненски тази творба има по-особено място. Смирненски и поетът на блестящата реторична фраза, на тържественото звучене на стиха, на празничното усещане за взривна промяна на света. Лириката на Смирненски повече показва и рисува, отколкото изразява. Тя пластично изобразява света в потискащите контрасти на социалната му несправедливост или в динамиката на променящ го взрив. Разтърсен от тътен, искрящ от пламъци, разлетял се във всички посоки, светът в поезията на Смирненски е видян в момент на социален трус. Това е мигът когато “старий свят” с вековната ми несправедливост умира и в руйните се ражда надеждата за нов живот. “Юноша” е една от малкото стихотворения, в които се самоизразява човешкото съзнание и акцентът се пренася от външната към вътрешната реалност. Смирненски се интересува от промените в индивидуалното съзнание, от преходите които изминава човешката мисъл при сблъсъка си със социалната действителност , от основанията на личността да стигне до идеята за бунта. Революцията е видяна като революция на съзнанието, в нейния интимен човешки смисъл.
В “Юноша” Смирненски спира вниманието си върху отделната личност, върху индивидуалното човешко съзнание. Това придава на творбата интимност и съкровеност. Заглавието “Юноша” дава определен ключ за разбирането и, кара ни да я четем като изповед на младостта за пътя, който изминава човешкото съзнание до социалната си зрелост.
Стихотворението на Смирненски е интимно-съкровено, но и преодоляващо интимността, разтварящо я в измеренията на универсалното. В него има смислов пласт, които извежда проблема за драматичния сблъсък на човешкото съзнание с действителността от тясното му частно звучене, разширява го до всеобщия му, универсален смисъл. Прави от него не отделен въпрос на отделното човешко съществуване, а проблем на съществуващото изобщо.
“Юноша” е драматична изповед на едно съзнание, на едно поколение, на младостта изобщо за срещата и с живота и света. Творбата носи драмата на съществуването, но и надеждата за друг живот. Тя е разпъната между разочарованието и очакването, между усещането за безсмислено живеене и намерения смисъл на битието.

[crazygirl13]

Зимни вечери

(анализ)

Лирически пластична е тъгата на Смирненски в цикъла „Зимни вечери". Болката е овладяна в притихналото мълчание на скръбта, обгърнала художествените сетива на поета. Приглушената светлина на отиващия си зимен привечерен сумрак допълва емоционалната гама на настроението. Лиричната импресия очертава предметните детайли на идваща тъга. Тя носи тъжния спомен за отминала надежда, за угаснала светлина. В пространството на минорна самота отеква замиращият тъжен шепот на душата. Той е изпълнен с неуют и с дълбоко почувстван дис-комфорт. Мракът настъпва, мислите потъват в дълбоката тишина на поетичния размисъл. Сякаш безмълвни са отронените слова на поета. Те звучат като потиснат елегичен стон, чут само от самотно откроените предметни детайли в припадащия мрак на зимната вечер. Сякаш не поетът, а реалните от действителността изповядват тъжните размисли на душата:

Като черна гробница и тая Вечер/пуст и мрачен е градът;/тъпо стъпките отекват надалече/и в тъмата се топят.
Художественото пространство на града, характерно за поезията на Смирненски, носи елементите на символно изразен трагизъм: „като черна гробница\". Елегичната импресия от преживяното напомня за реалните чувства и настроения в заглъхващия далечен спомен за случилото се. Той чезне, топи се в мрака. Споменът е одухотворен. В него отекват „стъпките\" на хиляди човешки съдби. Ритъмът на живота е жив, макар и отзвучал като далечно ехо в художественото пространство на лирично прискър-бие, обгърнало с неизповедима безмълвна тъга душата на поета. Всеки стон и ропот глъхне. Всеки спомен замира.
Смирненски озвучава пустотата и безмълвието. Те започват да „говорят\" в предметните реалии, взети от действителността. Тъгата е студената прегръдка на света за обезнадеждената душа.
Болката става безплътна. Неин художествен израз са единствено символните образи, пронизани от невидима, струяща отвсякъде поетична скръб. Именно лиричната импресия, изтъкана от неуловима болка и символно изразена скръб, е художествено поле за безмълвна изповед тревогата на поета.
Всичко е неясно, недоизказано, смълчано. Времето и пространството се сливат. Реалните очертания на човека и света изчезват. Остава само настроението, изразено чрез лиричния мотив на поетичната фраза. Елегичните внушения са ненатрапчиви, безнадеждността - „акварелно\" изразена:
Вървя край смълчаните хижи,/В море непрогледна мъгла,/и вечната бедност и грижа/ме гледат през мътни стъкла.
Срещата между поет и действителност е чрез лиричното настроение. То носи само филтрирания отзвук от реално изпитана сетивна болка, потънала в необятния свят на човешката душа, социално унизена и онеправдана. Одухотворените реалии от действителността говорят за стаената дълбоко в духа социална тъга. Тя е незрима, само усетена и почувствана. В пространството на ограбена човешка душевност е изписана картината на тъгата, на неизказаната болка и на социалното отчаяние.
Във всеки странен щрих, изписан върху емоционалното платно на социалната безнадеждност, Смирненски разчита отделна човешка съдба, трагично смълчана в безмълвието на лиричната болка. Поетичният декор е тъжен и безутешен. Груб е досегът с действителността. Художественото пространство е загатнато чрез предметни детайли, говорещи за отчужденост и безразличие. Те изразяват най-точно неуюта в човешката душа.
В пространството на словото стои лиричната недоизказаност. Настроението със своето прискър-бие говори много повече от изречените слова. Те се оказват ненужни. Не могат да изразят цялата мъка и безкрая на болката.
В поезията на Смирненски фрагментът изразява цялото. Внушава се обща представа за видяното и чутото. Картината на социалната мъка се изпълва с универсални стойности. Те обобщават човешката социално безрадостна съдба.
Човешката участ е толкова трагично безнадеждна, че индивидуалното, особеното в неговата социална съдба губи значение. Тя се слива с общото море от болка, символно изразено чрез образа на „сивата мъгла\", обгърнала всичко - хора, човешки съдби и градски пейзаж.
От безкрайния неизплакан поток на човешката скръб се ражда песента на тъгата.
Но независимо от изплаканата тъга, дълбоко заровен в душата остава пламъкът на забравена ви-талност, на потисната жизненост и любов към обикновените радости в живота. Тези нови пориви, надмогнали скръбта, са изразени чрез огнения отблясък на пламналите гриви на ковашкото огнище. Тъмният силует на хората, ковачи на своята съдба, се откроява контрастно със своята мажорност като внушение и сила на изживяванията на фона на приглушената тъга и лирична недоизказаност.
Смирненски напомня за скритата огнена лава на потиснатия социален протест. Сред море от тъга върви поетът, съчувства на своите безхлебни братя. Споделя тяхната несрета съдба, като не забравя вика на тълпите и люлеещото се огнено море от раз-бунтувани, социално гневни хора.
Реалността художествено присъства със своето сурово и твърде неприветливо лице, независимо от лирическия филтър на чувства и настроения в цикъла „Зимни вечери\" на Христо Смирненски.

[crazygirl13]

ЦВЕТАРКА

Творчеството на Христо Смирненски представлява своеобразно обобщение на поетическите тенденции от епохата на 20-те години на миналия век. То същевременно налага нови идейно-тематична ориентация и образен свят. Поетът преосмисля и “призимява” символистичната поезия, като описва демонизирания образ на града с неговите улици, чиито обитателки са неволята, нищетата, Жълтата гостенка и Смъртта.
Христо Смирненски е типичен поет на града. Той предтавя един своеобразен разказ за несправедливостта към обезчестените и обезличените. В текстовете му се внушава идеята за немотата и мизерията на човешката екзистенция както е в стихотворението “Цветарка. В “Цветрака” фигурата на светлокосата девойка е предтавена с традиционни литературни мотиви. Тя е “в младостта й цветна” и е оприличена на морска нимфа - “русалка”. Момичето “предлага” цветя, а те семантично се свързват с красотата, но образът на прекрасното тук е двусмислен. Красотата от една страна е нещо неземно, но тук попада в асинхрон с прозаичния акт на покупко-продажбата: ”..цветята се купуват...”, а самата девойка е приравнена на цветята: “...а и тя е чуден цвет...”, което я обезличава, защото хубостта и нежността й се превръщат само във вид стока
Текста “Цветарка” сякаш се случва по модела на музикална пиеса. Той преминава от нежната, прглушена картина на есенния залез над Витоша през типичния мотив за града-чудовище и дарамата на цветарката, движеща се като лъч светлина, за да обобщи мъката и трагизма на човешката душа в последните стихове на стихотворението. Пейзажът е в унисон със злощастната съдба на “светлокосото” момиче. Той изобразява страданието й в зимната вечер, символизираща тъга и загубени надежди. Посланието на Смирненски е да изобрази /пресъздаде/ жестокият свят, който обрича човека на безкрайно страдание и безсмислено съществуване, ограбено, не-красиво и дисхармонично.
Описвайки злободневността на града, Христо смирненски изразява своя гняв срещу несправедловостта и като че ли се превръща в защитник на онеправданите. Той сякаш се изявява като говорител на унизените, лишени от глас и чрез текстовете им дава гласност, която да изрази копнежа им по спасение и просъществуване. В стихотворението “Цветарка” поетът изказва именно тази непримиримост, спирайки се на конкретни образи, с които да подчертае бездушевността на града, който обезличава човека и обезсмисля екзистенцията му, карайки го да страда и да тъне в мизерия и самота.