Проблем с едно съчинение по Литература ! Help !

[Lucho]

Значи,оная по Литература онзи ден каза че иска за понеделник съчинение-разсъждение по поемата на Ботев "На прощаване"и по-точно върху мисълта "Пътят е страшен,но славен".
Хубаво,ама аз като си нямам понятие от поемата и въобще от "Пътят е страшен,но славен".
Помагайте,давайте линкове нещо да препиша от някъде в нета,щото нищо не разбирам пък ще ми фрасне двойка идиотката та после цяла година ще ме мъчи...

ПП - Сори ако съм объркал раздела,обаче спешно ми трябва..

[sword]

ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”
„ПЪТЯТ Е СТРАШЕН, НО СЛАВЕН...”
( СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ )

Създадено по конкретен повод - предстоя¬щото заминаване на Ботев с четата на Жельо вой¬вода през Дунав в поробена България (1868 г.) - стихотворението „На прощаване” придобива обобщаващ смисъл за трагизма и величието на най-достойните в борбата за национална свобо¬да. Поетическата форма на творбата, съставена като съкровена лирична изповед пред'майката, напълно съответства на дълбоките и силни пре¬живявания на самия поет в навечерието на съ¬битието. Гласът на лиричния герой мощно се из¬висява в пространството на една робска епоха, за да заяви, че възстановяването на правдата и свободата в най-висока степен осмисля и живо¬та, и смъртта на човека.
Пътят към свободата се възприема с непряко¬то си значение в творбата - като дълбоко моти¬виран избор на личността. От висотата на своята духовна и социална зрялост лиричният герой на Ботев осъзнава себеотдаването в борбата за най-светлия човешки идеал като единствено достой¬но човешко поведение. Тази зрялост му дава пра¬во да бъде духовен наставник на народа си, раз¬кривайки смисъла на саможертвата и чрез лич¬ния си пример. Пътят е „страшен”, защото се осъ¬ществява като драматичен преход от робското съществуване към пълно разкрепостяване наду¬ха, от чиято висота смъртта и свободата не са въпрос на избор, а добиват равностойно значе¬ние. Постигането на тази духовна свобода - неотменимо условие за извоюване на правдата и свободата на един народ - определя пътя като „славен”.
Тежки и страшни са оковите, които трябва да отхвърли от себе си поелият пътя на борбата. Непосилно е чувството за синовна вина пред тази, която ще изстрадва гибелта на „първо че¬до”. Самотата на различилия се с благородното си дело от прокудените в чужбина също е страшна - непосветеният в подбудите му чо¬вешки колектив дребнаво отъждествява „хайду¬тин” и „бунтовник” с „нехранимайка”. Затова прощаването с майката добива изключително значение за лиричния герой - тежкото майчино проклятие трябва да се превърне в благослов, в освещаване на пътя; еснафското безразличие на чуждите - да прерасне във всенародна приз¬нателност. В крайна сметка, слово и въображе¬ние се обединяват, за да създадат величествена картина на юнашката смърт, от която тръгват ле¬гендата и признанието.
Прощаването с майката се отличава с богата тоналност на лиричния глас, предопределена от драматизма на изживяването. В поетичния увод бунтовникът еднократно изразява унизителната съдба на прокудените в „тежка чужбина”, гово¬рейки от тяхно име („нас млади пропъди, / да хо¬дим, да се скитаме”). Във всички останали слу¬чаи властно се налага АЗ-ът на героя, поел теж¬ка отговорност в избора на житейския път. Чув¬ството за синовна вина встъпва в драматично противоречие с трепетното очакване на завет¬ното преминаване на реката („та тебе клета оставих" - „ах, утре като премина тиха, бяла Дунава!"}. Този акт в представите на героя при¬добива важно смислово и композиционно зна¬чение в творбата. Реката в народните поверия има смисъл на пречистваща сила, на граница, отвъд която се преминава в друг живот; на живителна сила, която води към възкресение на мъртъвци. Действието се възприема като риту¬ал на посвещение за героя, след което той вече е духовно и социално зряла личност. Неговото тайнствено преображение е връщане към цен¬ностния свят, към изначалната хармония, без ко¬ято не би могъл да се намеси в участта на скър¬бящата майка и на целия роден свят. Затова от¬въд реката героят е вече друг, не е „немил” и „недраг”. У скитника затуптява сърце „мъжко, юнашко”, каквото е било от самото рождение на героя. Робското примирение вече е невъз¬можно. Най-силно подбудите за поемането на страшния път се внушават чрез пластично изоб¬разената картина на родното, с безмълвно на¬селяващите го образи - „баща”, „братя”, „либе хубаво”. С повторението „черни чернеят за ме¬не!... ”, което добива обобщаващ смисъл за це¬лия народ, се подчертават надеждите и въжде¬ленията, отправени към юнака. Той се превръ¬ща в месия, но и в изкупителна жертва на по¬зорния робски дух („нехрани-майка излезе”). По асоциативен път във въображението се пораж¬да картината на жертвоприношението, която напомня по своите пространствени очертания библейския образ на Голгота, но е много по-близка до представите на народа ни за юнаш¬ката смърт, възпята в хайдушката поезия. Ос¬вен това съдържа характерни детайли от род¬ното пространство. Бялото месо на героя е „по скали и по орляци" - наравно с небето, с което се измерва могъществото на освободения дух; черните кърви са в „земята... черната”. Коло¬ритът в бяло и черно, в съответствие с народна¬та поезия, подчертава страданието в трагично¬то извисяване на героя. Видението на тази страшна и прекрасна смърт води към убеде¬ността на бореца „за правда и за свобода", че не¬посветените още „братя невръстни” ще видят и ще помнят неговата саможертва. Те също ще поемат пътя:
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Така още в лиричния увод и във въображае¬мата картина на гибелта, в единство на смисло¬вите противоречия, е заложено и легендарното в страшния път към победата.
Във въображението на бунтовника се появява в логична връзка и картината на свободата. По¬бедното завръщане на героя композиционно е отделено от картината на гибелта, но двете части в творбата не са смислово противопоставени. Между свободата (победата) и смъртта няма раз¬лика. Двете „думи заветни: свобода и смърт юнаш¬ка!” не са свързани с „или”, което би придало алтернативност в отношението между тях, а със съ¬юза „и”. По този начин, чрез картината на свобо¬дата, се оценява висотата и смисъла на саможер¬твата - възстановяване на нарушената хармония. Утвърждава се славата на героя.
Към подобно смислово внушение са насоче¬ни всички детайли от картината. Радостта от по¬бедното завръщане е изразена във възходящата градация, постигната чрез анафорични повторе¬ния („жив и здрав”, „с левове...”, „с иглянки...”, „ о, тогаз...”, „о, либе”), чрез недоизказаността след възклицанията, чрез натрупване на повелителни глаголи („берете", „късайте", „плетете"). На повишената експресивност на изживяването съот¬ветства и богатството на колорита, създаден от предметността на изображението (, байрак във ръ¬ка”, „левове златни”, „иглянки пушки”, „саби-змии”, „ цветя в градината”, „ бръшлян и здравец”, „ венци и китки”).
В кулминацията на чувството лиричният герой отново се връща към видението си за борбата и смъртта чрез заветните думи „свобода и смърт юнашка", чрез образа на кървавата ръка, с която ще прегърне либето през рамо. Целувката и прег¬ръдката на майката имат окуражително значение за героя. След прошката, на раздала, тя благос¬лавя направения избор. Само прошката може да предотврати действието на майчината клетва, да възстанови равновесието между индивида и колектива, да възвърне накърнената добродетелност на човека. Оттук произлиза и връзката на смисловите внушения на творбата с нейното заг¬лавие, към които е насочено и повторението на израза „ Прости ме и веч прощавай” в началото на произведението и в края: „Пък тогаз, майко, про¬щавай!”.
Заключителната част на творбата изпълнява функция на идейно обобщение за светло-трагичното извисяване на личността, осмислила своя житейски избор. Синонимното повторение в сти¬ха „Дружина тръгва, отива” подчертава предчув¬ствието за гибелта („аз може млад да загина...”), но вече е станало великото преображение на героя. Опозицията между неговите качествени харак¬теристики, определящи го преди и след преми¬наването на реката - условен образ на посвеще¬нието, се разгръща до края на творбата. Проти¬вопоставен е скитникът на родения с „юнашко сърце ”; „ немилият” и „недрагият”, „нехранимайката” - на „сиромаха”, умрял „за правда и свобо¬да”. Героят е получил прошка и съчувствие не са¬мо от майката, но и от народа. Вече не е чужд -завърнал се е в родния свят, опростен е чрез дъл¬бокия смисъл на родовия корен, а това означа¬ва, че бунтовникът остава да живее чрез легенда¬та в паметта на хората. Гласът на лиричния герой, изрекъл пророчески „пътят е страшен, но сла¬вен”, става напълно съзвучен с гласа на народа, който „ ще каже нявга..."
Стихотворението на Ботев, като гениално пое¬тично продължение на героичната традиция на хайдушкия епос, утвърждава идеята, че пътят на саможертвата е единственият към свободата.


Направо съм го копи/пейстнала, тъй че, прощавай, ако има правописни грешки.
И аз имах съчинение на подобна тема, за това съм си изтеглила някои файлове. Дано ти е от полза.

[Lucho]

Мерси много за помоща ! Златна си !