----- безименна проза -----

[ScionOfStorm]

- Стига си се занимавал, копеле. Не виждаш ли, че е безполезна без струните си.
Касиел ме погледна накриво и след като отдели нужното внимание на опърпаната, лишена от няколко струни китара, отново отмести взора си. Както винаги – през прозореца, някъде отвъд облаците.
- Нищо на този свят не е безполезно, приятелю. – въздъхнах аз и оставих китарата на страна. Внимателно обаче – можеше да послужи все за нещо, колкото и да не го вярваше Касиел.
- Понякога си прекалено наивен, знаеш мисля. Ще ти навреди някога, помни ми думата. - той отметна коса и стана рязко – както бе извършвано всяко негово действие. – Давай да се помотаеме навън, имам нужда от въздух, ядене, пиене и хубава гледка да затопли момчешкото ми сърце.
Мълчаливо последвах хилещия се младеж, но пък и аз си позволих лека усмивка. Нямаше умора нито с момичетата, нито с безкрайността на предлаганите напитки и храни – от бира през безалкохолни – били те оцветена есенция с чешмяна вода за стотинки или по-висококачествени оцветители с още по-висококачествена вода, предлагани в симбиозиран пакет за около два лева от любимата на всички Кока кола компания.
- За какво пък помъкна тази съборетина? – учудено ме попита той като заключих и видя, че отново съм взел китарата в ръката си, стиснал я непохватно като бухалка.
- Нямам идея, може ако поседнем някъде да си дрънкотя на двете оцелели струни. Пък и дървото е яко на допир, точно защото е малко деформирана. – свих рамене аз. – Давай да ходим, че някой може да ти открадне последното топло парче пица с царевица и шунка от НДК и ще те видя тогава дали ще мрънкаш за китарата.
- Гадно копеле. – ухили се той и продължи шеговито – Ако действително се наложи да дъвча студена пица ще ти счупя тъпата китара в някоя още по-порутена пейка.
- Може да счупиш по-скоро пейката, имайки предвид колко са изгнили.. – върнах му го аз.
Беше лудница, както винаги. Слънчев, следобеден ден и всичко живо беше излязло да се наслади на прекрасното време. Безкрайни върволици от млади хора, майки с децата си, до тях пенсионери, гледащи намръщено масата многоцветна и значително по-разкрепостена от тях преди десетки години младеж. Викове на продавачи, смях, крясъци – нормална обстановка в един по-голям град. Касиел се нареди на легендарната опашка за любимото му ядене и след няколко минути, в които зяпах сигурно за десетохиляден път околните здания и шарени реклами ме ръгна в ребрата.
- Топла е, мамка му. Китарата ти ще живее още...както и някоя невинна прогнила пейка из околността. – той заръфа гладно тестото, с наложени върху него съмнителни колбаси и други продукти. – Знаеш ли, утре...- започна той и изруга здравата и захвърли бързо пицата, след което затича нанякъде.
- Какво ти става бе, човек? – изкрещях след него аз гледайки замислено пльосналата се на плочките още вдигаща пара пица.

А после разбрах. Нямаше време дори да извикам, да издера отвътре повече от две-три думи. Познатата, клишираната ситуация, нелепа, малоумна, нещастна. Ужасна. Майката си говореше с поредната странстваща разпространителка на козметични продукти и съвсем бе забравила за детето си, което, съвсем малко и неразбиращо, беше тръгнало да прекосява що-годе широката улица.
Спирачките извистяха, но не намалиха особено хвърчащата скорост на поредния превишил лимита за шофиране в градски условия. Касиел дори не успя да издаде звук, за разлика от блъсналите се няколко коли при рязкото спиране на най-предната. Изтиканото нежно настрани дете падна на тротоара, но успя само да се охлузи. Майка му сепнато погледна малко настрани от червилата и гримовете и изпищя. Разпространителката – също. Улицата кипеше като гнил кошер, отвсякъде идваха ахкания и крясъци, жена припадна, започнаха безкрайните позвънявания отвсякъде към Бърза помощ, шофьори наизлязоха, а извършителят хвана главата си с ръце, приклекна и започна да крещи нещо.
Китарата падна и изтормозеното дърво се разпадна на трески в долната си част. Беше като...студен сън, смразяващ мраз, не можех да мърдам. Кадър, всичко беше кадър и аз бях парализиран сякаш вечно в рамките му. Около мен всички викаха и мърдаха, сякаш бях разровил огромен мравуняк и жителите му се бяха разбудили от вековния си сън на непукизъм, студенина и чинна машинност. Не усещах, не знаех, не исках да знам.
А детето, изскубнало се за малко от прегръдката на едва ли не задушаващата го след инцидента майка, която също хлипаше немощно, с размазан слой грим около очите си...детето неуверено в началото, но след това целеустремено закрачи с малките си крачка към мен. С малко усилия успя да повдигне полуразрушената китара и прокара миниатюрно пръстче по една от двете останали струни. Друго също толкова мъничко пръстче докосна и другата. Излезе глух и празен, смазващ звук. Наведох глава и го погледнах.

Очите му ме гледаха някак натъжено и бяха потъмнели – не като цвят, като излъчване. То прокара още няколко пъти пръстите си, след което сякаш обви китарата в прегръдката си и вътре, в огледалата на Сърцевината му, видях обещанието и желанието. Гнилото щеше да бъде изваяно, празното – изпълнено и одухотворено. Понякога в един празен свят един празен инструмент може да изсвири реквиема за един загубен спомен.
Разплаках се.

[morkofka]

супер е!
БРАВО

[RiseGirl]

Нямам думи...отдавна не бях чела толкова емоционално и силно произведение. Мога само да замълча. Поздравления!

даже моите очи се напълниха...

[Dumb]

Аааа човек, супер е! Много добре е написано.