Пиша в този форум от сума ти години, а май сега за втори или трети път пускам тема. Не знам дали имам нужда от съвет, но трябва някъде да изсипя всичко, което ми се насъбра напоследък в емоционален аспект, защото ми идва в повече. А май в този форум се чувствам "у дома"... Ще ме извинявате за дългата тема, но цялото интернет пространство не би могло да побере това, което се случва в момента в душата и ума ми...

С приятеля ми се запознахме преди 3-4 години. Първо бяхме добри приятели. В един момент започнахме да си споделяме почти всичко. Той имаше приятелка - споделяше ми за проблемите, сдобряванията, беше й изневерил...общо взето, говорехме за всичко. Постепенно прекрачихме границата на приятелството - той започна да ме закача, аз не се дърпах особено и в крайна сметка стигнахме дотам, че аз изисквах да се изясним - приятели ли ще бъдем или нещо повече. Последва половин година разиграване - той искаше ту мен, ту приятелката си - объркан беше и го разбирах. Аз не бях планирала нищо такова, защото есента заминавах да уча в чужбина (но се случи, кой ме пита). В крайна сметка заминах и със заминаването ми той реши, че му липсвам и ще ме чака. Скоро се раздели окончателно с приятелката си (естествено пак през ден си сменяше настроението и желанията, но в крайна сметка ситуацията беше тежка - аз бях далече, с другото момиче имаха минало). Аз разбирах и не го обвинявах за нищо, въпреки че цялата тази несигурност ме побъркваше. Накрая все пак се събрахме - на всеки мой опит да се откъсна от него, той казваше, че не иска да ме губи, че само аз съм важна и не може без мен. Добре, повярвах. Каза, че в началото ще му е трудно - казах, че ще го преодолеем заедно. От тогава минаха 2 години. Преживяхме много, той е най-добрият ми приятел, вярвала съм на всяка негова дума, пътувала съм през 20 дена между Милано и София в продължение на две години. В началото наистина беше трудно - той беше ту горещ, ту хладен; ту много близък, ту дистанциран. Никога не казах нищо и го обичах безкомпромисно. В последната година всичко тръгна идеално. Обичахме се все повече. Докато един ден не си заряза е-мейла отворен пред мен. Аз бях виждала, че получава смс-и от бившата си приятелка, че тя му звъни, но му вярвах безрезервно и не правех въпрос. Той винаги повтаряше, че не поддържа никакъв контакт с нея. Казваше, че от както сме заедно не я е виждал. Само дето в пощата му - писма от нея, от преди няколко месеца. Прочетох неща, които не ми харесаха - той я канеше у тях, обсъждаха отношенията си - дълга кореспонденция, за която той никога не беше споменавал. Както и да е, той каза, че съжалява, че се е чувствал объркан, че не знае защо й е писал нещата, които видях (пояснявам, че ако и-мейлите бяха невинни и приятелски аз нямаше да имам абсолютно нищо против). Тогава изживях една малка душевна криза, но си затворих очите - в крайна сметка, беше минало, а ние се обичахме. След няколко месеца попаднах на стар техен разговор в скайп - пак от първата половин година на нашата връзка - пак нещо я закачаше и я канеше у тях. Той вече твърдеше, че са се виждали само веднъж от както ние сме заедно (до едно време вижданията уж бяха нула...) Не била ходила у тях. Добре - и това подминах, бил е объркан. Преди два месеца обаче попаднах на разговор с негов приятел - пак от онова време - аз просто имах чувството, че нещо е станало, а той ме уверяваше, че нищо не крие. Само че аз вече не му вярвах. Та в този разговор, приятелят ми разказваше на другото момче как е спал с друго...трето момиче след едно парти. Това вече удари тавана. И промени всичко. Разговорът беше грозен, безочлив, арогантен. Не можех да повярвам, че това го е писало моето момче. Той твърдеше, че е излъгал, че не знае защо е разправял такива глупости, шегувал се бил, не било сериозно, не знае какво го е прихванало да говори такива работи (той тогава е бил почти на 20, а и по начало няма манталитет на 16 годишен...) Помоли ме за втори шанс, съзнавайки, че дори и да не ми е изневерил, това че е говорил такива неща на приятел ме е наранило предостатъчно. Отгоре на всичко, докато обсъждахме въпроса, се изпусна, че бившата му приятелка била ходила до тях на рождения му ден (добре де, какво пречи като питам "Виждали ли сте се?", просто да получа едно честно "Да, на един купон и веднъж мина покрай нас." вместо "Нее, от както съм с теб не съм я виждал изобщо") Аз не исках да се разделяме заради неща от преди година и половина, след като всичко в момента беше идеално. Но се промених. Отношението ми към него се промени. Просто нещо се счупи. И в момента, в който ми се стори, че може нещата в някакъв момент да потръгнат, попаднах на последната капка в чашата. Разговор с бившата му приятелка. Пак от първите 4-5 месеца на връзката ни. Виждали се. Прегръдки, целувки. Той й липсвал, тя му липсвала... И за всичките тези неща близо две години не ми е казал нито дума. А тогава казваше, че ме обича. Че не може без мен. Сега не знам на какво да вярвам. Не знам на кой свят съм, не знам какво се случва, не знам какво чувствам и не знам кой е този човек, когото превърнах в център на вселената си преди две години. Вярвах, че с него имаме нещо много искрено и много истинско. И ме боли, че дори и в момента отношенията ни да са такива, дори и в момента, той да ме обожава (защото той наистина много се промени за тези две години и всичко ставаше все по-хубаво всеки ден) аз не мога да го оценя. Ние с него винаги сме били наясно - не сме по свободните връзки. Аз съм маниакално честна и вярна. Във всяка една секунда съм се старала той да се чувства обичан. Но вече просто не мога да съм същата. Всяко "обичам те", което ми казва сега, ми напомня на разговора, който прочетох между него и бившата му...и как във същото време и на мен ми е казвал колко ме обича. Всеки път като ме докосне, се сещам за това как разказва на приятеля си как е бил с друга (или по-лошо - сещам се, че може би наистина да е бил с друга). А знам, че още го обичам. Не искам, не искам да се откажа от това, което имахме...но просто вече не съм сигурна какво точно съм имала. Знам, че ако успеем да преодолеем това, ще можем да бъдем щастливи заедно, но не знам дали бих могла отново да го обичам така (а така ми се иска да мога да се отпусна и просто да го оставя да ме обича...но това също не се получава). Имам чувството, че някой се е вмъкнал и за един миг е ограбил целия ми свят. С него мислехме как ще живеем заедно като завърша (завършвам тази година), как ще следваме заедно магистратура някъде...до преди два месеца си представях живота си с него. А сега....сега просто искам да изчезна.