СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ В “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
Темата за смъртта и безсмъртието е една от основните теми в Ботевата поезия. С майсторството на гениален поет той преплита свобода, смърт и безсмъртие в едно цяло. Поетът е разбрал, че свободата има цена и тя трябва да бъде заплатена. Пътят към свободата е поемане на тежък дял, изплащане на дълг, мрачна решителност, свръхчовешко усилие и безмерна тъга. Героят вгражда себе си в основите на свободата.
За него смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, да се учиш да живееш и да умееш да умираш е едно и също. Смъртта в Ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.
И докато в баладата “Хаджи Димитър”, героят е обгърнат едновременно в романтичен, мъченически и трагичен ореол, за да премине в края на творбата в легендата и оттам в безсмъртието, то “Обесването на Васил Левски” е елегия за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. Българинът е особено чувствителен, към въпроса за смъртта на своите национални герои. Народните песни, преданията, спомените за Апостола, както и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутешност през епохата на Възраждането. В нея поетът слива в едно майка и родина, за да изрази и своята лична скръб по Апостола, и общонародната мъка.
Два са централните образи в “Обесването на Васил Левски” – родината-майка и загиналия син. Между тях стои класическия мотив за плача. Загубата на героя е загуба на целия народ. Гарванът грозно оповестява още един гроб в българската земя и той като че ли е зловещо ехо на безпомощния майчин глас Желанието на автора да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да открие сърцето си и да сподели болката. Диалогът тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, поетът разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият Аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака, както в “На прощаване”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Тук се изправя ключовият образ на бесилото като обединение на личната и обществената драма. Бесилото е пред очите му. Като че ли поетът е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.
Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Картината свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародното обединение в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”. Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знака на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието и благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, защото българинът е безпомощен спрямо смъртта на героя. Зимата не е част от ритуално-празничния календар на живота му. Тя е затворила света в своя ад, в ужаса на отчайващата скръб. След смъртта на героя човешкият свят е отчаян, няма хармония между човек и природа. Хармонията е между безнадежност и пустота.
Кой е загиналият син? Това го казва заглавието на творбата – Васил Левски. Ботев е изключително пестелив на подробности . Това, което той казва е, че Левски е Синът на родината-майка, той е святата жертва на родната земя. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но смъртта е и повеля да се мисли за спасение. Родила герои като Левски, надеждата за свободата на българската земя не може да загине. Пътят към свободата е проправен и в това е смисълът на героичната смърт и безсмъртието.