Темата за смъртта е един от основните философски проблеми. За духовния човек смъртта не означава единствено край на земното съществуване, но преди всичко живот след смъртта. За духовните хора най-истинския живот започва отвъд границите на видимия свят, отвъд земните страсти и стихии. Смъртта е другото име на живота.

Различните човешки култури осмислят проблема за смъртта от различни позиции. Традиционните общества побеждават страха от смъртта трансформирайки я в ритуал на посвещение, на преминаване в друго измерение на съществуването. Безсмъртието е свързано освен с религиозните вярвания и с идеята за героизма и паметта на живите за умрелите. Тялото, белязано от своята тленност, не може да постигне безсмъртие тук на земята. Безсмъртен е единствено духът както и героическите жестове, останали в паметта на поколенията.

За Ботевия човек смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, за него да се учиш да живееш и умееш да умираш е едно и също. Ботевият герой побеждава смъртта, за него тя е върховно самопостигане и преображение в паметта на народа. Смъртта в ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.

Проблемът за смъртта най-често свързваме с подвига и саможертвата на героя, в името на родината и социалната справедливост. Особено сме чувствителни, когато разглеждаме въпросите за смъртта на нашите национални герои. Споровете около последните мигове на много от тях все още не са заглъхнали и с времето все по-трудно става да се открои мистичното от реалното. Това е така, защото в представата за саможертва на бунтовника народът влага и своето виждане, което не винаги се свързва с действителните събития. Съществено за него е да изведе от смъртта на юнака идеята за прераждането, како и идеален модел за поведение. Народните песни, преданията, спомените за апостола, а и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутечност през епохата на възраждането. В стихотворението се пее с тъжна мелодия, скрито от ръка на ръка се предава портретът на Левски. Така е изцяло българско, за да тръгне преданието, че той е жив и не е заловен от турците. Ботев обаче не повтаря своето “Жив е той, жив е!”.

Стихотворението “Обесването на Васил Левски” започва с обръщение към майката. Желанието на лирическия Аз да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да се открие сърцето и да се сподели болката. Диалогичността тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. Ботев не бърза да посочи за кого “тъй жално, тъй милно” плаче родината-майка. Той разкрива първо не великата жертвата на Апостола, а образа на гористната страдалница. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, героят разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака както в “На прощаване” и “Хаджи Димитър”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Картината на бесилката е пред очите му. Сякаш лирическият Аз е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.

Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Показателно е, че във всенародната скръб на старците, жените и децата – липсват мъжете в действена възраст. Оплакването е безутешност, която ще отнеме силата на мъжа за други дела, която ще отнеме волята му за смърт. В българската представа жената трябва да е чувствителна за жертвите, а мъжът за свободата. И все пак картината, свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародната съборност в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”.

Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знаковостта на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието, дарбите на природата, благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. Идеята е съотнесена към времето кагато полето е най-плодно, а човешката душа най-безплодна. Призвнието на жътварката е да жъне, но в творбата тя само пее тъжни песни, родени от болката.

В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, не защото се е случила смъртта на Апостола, а защото българинът е безпомощен спрямо тази смърт. За българската традиционна култура знаково през зимата не е полето, а домът в който той осъществява всички свои обреди и празници. Зимните му ритуали са пълни с очакване за добри вести. Коледната благословия е за множене на българина. В нея отсъства коледната оптимистична визия за бъдещето. Зимата вече не е част от ритуално празничния календар на живота му. Според творбата зимата е неизменна, защото няма добри вести и сякаш той престава да вярва в тях.

Стихотворението “Обесването на Васил Левски” е втората творба, в която Христо Ботев изразява пълна безнадеждност. Първата е “Борба”, която поетът успява да допише, за да изрази оптимизма и рашителността си: “Ще викнем ние: “Хляб или свинец”” За втората обаче не намира духовни сили – остава при болката, при плача на майката. И все пак бесилото на Апостола според творбата се е превърнало в пространство на родовата съборност. Именно в всеобщата скръб, старците, майките и децата се изживяват като единни. Истината за смъртта на Апостола е част от съзряването на народа, защото в болката е трябвало отново да търси път към себе си и вярата си. Така истината, пораждаща безнадеждност, става по-необходима, отколкото заблудите на оптимизма. Творбата може би казва, че трябва да се стигне до “дъното” на страданието, за да дойде и мигът на възкресението.
Заповядай